Svet Di Nahum (Bulgaria/Austria) was born in 1970 in Sofia, Bulgaria. He is a graduate of the Department of Philosophy at Southern Illinois University. He has published short stories in numerous literary magazines in Bulgaria and throughout Europe; his work has been translated into English, German, Russian, Serbian, Turkish, Spanish, and French. His fiction has appeared in US literary magazines such as Drunken Boat, Gloom Cupboard, Danse Macabre, and Audience, and in HCE Magazine in UK. Di-Nahum is the author of The Wolf's Howl (Short Novel, 1994); The Unicorn in Captivity (Collection of Short Stories, 2007), RAPTUS (Novel, 2009) Nicola Against Nicola (Short Novel & Screenplay, 2012), Di Nahum serves as Press Secretary for PEN Center Bulgaria, defending human rights and freedom of expression. Winner of Essay Competition for World Noble Peace Prize Laureates 2013 in Warsaw (and Lech Walesa Foundation) with his essay Solidarity Restarted. Author of screenplays: Raptus (2010), The Second Life of Michael Jackson (2011), The Unicorn In Captivity (2012), Rays (2013). In 2012 wins BTV competition for sitcom episode (TV comedy series Home Arrest).









            Late every afternoon, Lona would go to her little corner of our world. Resigned and shy, pensive, somehow sad, she would play in Central Park, setting an open violin case in front of her – for listeners, for passersby, for tourists.


            She loved Vivaldi most of all. With his winter, spring, summer and fall, she, too, changed the seasons along with Central Park, year after year.


            She had picked out a little corner close to the Schiller monument. And she was always repeating his words to herself: “Beauty will save the world.”


            Unfortunately, teenage rappers would often set up shop nearby, raising a racket and strangely enough, most passersby preferred to stop and listen to the rappers and toss down a few cents or a dollar there, and not by Lona.


            The Mad Reciter was regularly strolling about nearby. He knew whole poems, novels, films, and plays by heart and would shout them out amidst the trees and the colorful groups of people coming here every day from all countries, from the whole world. The fountains chimed in, soothing his pain.


            Today, too, the Reciter did not miss making his rounds of the park. He had glassy eyes and always and only looked straight ahead. Lately he had been stuck on Kafka. Now he went by, his arms spread wide open, loudly, frenetically repeating a single line from the “Hunger Artist”: “the world was cheating him of his reward!”



            This was a sign to Lona that she could now go.



            She packed up her violin and headed towards the West Side.


            She walked along the Hudson and stopped on the pier. There was a summer outdoor cinema. Free. They were showing an old film, “Cape Fear.” She caught precisely the scene in which De Niro has slashed the nanny, and Nick Nolte slips and falls in a puddle of blood, then slips again and is floundering around, covered in blood. Some primitive guys in the audience started getting into the scene and yelling: “Yeah, yeah! Right on! Come on!” Clearly they found the horrifying image energizing. Lona shrugged, shook her head and left.


            Further down the pier there was dancing. Retro-dances. A band was playing some mix of jazz, Charleston, rock n’ roll and foxtrot. Dancing couples from at least three generations. A friendly looking young man invited Lona to dance and they whirled around amidst the others. Little multi-colored lights lit up the dance floor, sparkling ships sailed along the river, Manhattan glowed next to them. It was fun. Lona calmed down. Comforted, she took the subway home to her tiny apartment in Brooklyn.




            The Fourth of July came around.


            On her way to Central Park, Lona stopped by to see the fireworks. The preparations were mind-boggling. Thousands of people were scurrying from every direction, hauling blankets, bags of sandwiches, coolers full of drinks, grills, dishes, children, dogs and flags. Most of the police keeping order were in a cheery mood. Helicopters circled vigilantly above. Patrol cutters shuttled up and down the Hudson River, rigged out even with machine guns for the fight against terrorism. Paper American flags were being sold for two dollars. Later the price fell to one dollar.


            Lona went to her corner of Central Park and started to play.


            And only now did she notice the incredible uproar in the meadow across the way. A crowd of people, cameras, reporters, spotlights, lasers and a huge screen. With Britney Spears on it.



            They had put Britney Spears in a porta-pottie filled with… with what toilets are filled with. They lifted up the toilet with a gigantic crane, high in the sky. Everyone started counting down: Five, four, three, two, one… And at the same time from the direction of the Hudson the fireworks for Independence Day started thundering. The noises mixed into one single wild and licentious choir, from dark to frenetic, the rumbling of the crowd, the thundering of the fireworks, the screeching of the fuses, Britney’s crescendo towards the microphones in the flying toilet. And the toilet was now suddenly let go, falling headlong, with the big star inside. At a certain moment, the bungee cords grew taut and, before touching the ground, the toilet shot back upwards, pulled by the elastic force. A fountain of brown and yellow spewed out… The crowd screamed in exultation.


            Lona realized that now was not the time to play Vivaldi. She helplessly dropped her bow and violin.


            The Mad Reciter passed by her. He was still going on with his Kafka, with “A Hunger Artist”:  “because I couldn’t find the food I liked. If I had found it, believe me, I should have made no fuss and stuffed myself like you or anyone else!”


            Lona started to cry.


            The fireflies of Central Park came out alongside her, gently whispering of childhood.


            A few squirrels appeared, came closer, but once they figured out there was no food, only a violin, they went back to their elm trees all around.



            Lona followed them with her eyes out of habit, her teary gaze slid towards the crowns of the trees and glimpsed the sky. Now it was low, starless, covered with thick dark clouds that mixed with the smoke from the fireworks and smothered all light coming from below.


            “A greedy sky,” she thought.



            One red rocket split off from the fireworks, turned over Central Park, flashed above Lona, then headed towards the bay in front of Manhattan and quietly died out, right above the Statue of Liberty.








Лона от Сентръл Парк




            Всяка привечер Лона отиваше в своето ъгълче от нашия свят. Смирена и свенлива, замислена, някак тъжна, тя свиреше в Сентръл парк, а пред себе си оставяше разтворения калъф на цигулката – за слушателите, за минувачите, за туристите.


            Най-много обичаше Вивалди. С неговите зима, пролет, лято и есен и тя сменяше сезоните заедно със Сентръл парк, година след година.


            Бе си избрала едно кътче близо до паметника на Шилер. И все си повтаряше неговите думи: „Красотата ще спаси света...“


            За съжаление, много често в близост се настаняваха младежи-рапъри, вдигаха невъобразим шум, и, странно, повечето минувачи предпочитаха да се застоят при рапърите и там да хвърлят по някой цент или долар, а не при Лона.


            Редовно наоколо се разхождаше Лудия Рецитатор. Той знаеше наизуст цели поеми, романи, филми, пиеси, и ги крещеше сред дърветата и шарените преминаващи групи от хора, идващи тук всеки ден, от всички страни, от целия свят. Фонтаните му пригласяха и успокояваха болката му.


            И днес Рецитаторът не пропусна обиколката си из парка. Той имаше стъклени очи и гледаше винаги и само напред. Напоследък се бе спрял на Кафка. Сега премина, разперил ръце, и високо, френетично повтаряше едно изречение от „Гладният артист“:


-         Светът мамеше него, като го лишаваше от заслужената награда!




            Това бе знак за Лона, че вече може да си върви.




            Прибра цигулката и тръгна към Уест Сайд.


            Разходи се край Хъдсън, на кея се спря. Имаше лятно вечерно кино. Безплатно. Прожектираха стар филм - „Нос Страх“. Улучи точно сцената, в която Де Ниро беше одрал бавачката, а Ник Нолти се плъзна и се пльосна в локва кръв, после пак се хлъзна, и целият се овардаля целият в кръв. Някакви примитивни момчета от публиката взеха да се радват на сцената и да викат „Йе! Йе! Да! Давай!“ Очевидно ужасната картина им действаше тонизиращо. Лона вдигна рамене, поклати глава, и си тръгна.


            Но по-надолу по кея пък имаше танци. Ретро-танци. Оркестърът свиреше някакъв меланж от джаз, чарлстон, рокендрол и фокстрот. Танцуваха двойки от поне три поколения. Едно симпатично момче покани Лона и се завъртяха сред останалите. Разноцветни лампички осветяваха дансинга, по реката плаваха блестящи кораби, Манхатън до тях сияеше. Беше весело. Лона се успокои. Прибра се утешена с метрото в малката си квартирка в Бруклин.








            Дойде Четвърти Юли.


            На път за Сентръл парк Лона мина да види зарята. Подготовката беше умопомрачителна. Хиляди хора се стичаха от всички краища, помъкнали одеяла, пакети със сандвичи, подвижни хладилници с напитки, барбекюта, посуда, деца, кучета и знамена. Множеството от охраняващи полицаи бе в приповдигнато настроение. Отгоре кръжаха бдителни вертолети. В Хъдсън Ривър сновяха патрулиращи катери, снабдени даже с картечници за борба с тероризма. Книжни флагчета с американското знаме се продаваха срещу два долара. По-късно цената падаше на долар.




            Лона се придвижи до своето ъгълче в Сентръл парк и засвири.




            И чак сега забеляза небивалото оживление на поляната отсреща. Тълпа от хора, камери, журналисти, прожектори, лазери, огромен екран. И на него се показа Бритни Спиърс.



            Сложиха Бритни Спиърс в една химическа тоалетна, пълна с.... с каквото са пълни тоалетните. Издигнаха тоалетната с гигантски кулокран нагоре, високо в небето. Всички започнаха да отброяват: Пет, четири, три, едно.... В същото време откъм Хъдсън затрещя зарята за Деня на независимостта. Шумовете се смесиха в един общ бурен и разгулен хор, от тъмно до френетично, боботенето на тълпата, трясъка на фойерверките, писъка на фишеците, кресчендото на Бритни откъм микрофоните в летящата тоалетна. И тя, тази тоалетна, сега рязко бе пусната да пада стремглаво надолу, с голямата звезда вътре в нея. В един миг бънджи въжетата се обтегнаха, и, преди да докосне земята, тоалетната се устреми пак нагоре, дърпана от ластичната тяга. Посипа се фонтан от кафяво и жълто... Тълпата екзалтирано крещеше.



            Лона разбра, че сега не е време да свири Вивалди. Отпусна безпомощно лъка и цигулката.


            Край нея премина Лудия Рецитатор. Пак продължаваше с неговия Кафка, с „Гладният артист“:  


            - Защото аз никога не намерих храна, която да ми е вкусна. Ако я бях открил, повярвай ми, не бих правил впечатление, а щях да се натъпча като тебе и всички други!



            Лона се разплака.


            Край нея излязоха светулките на Сентръл парк и нежно шепнеха за детството.


            Появиха се няколко катерици, приближиха се, но като установиха, че няма храна, а само цигулка, се прибраха обратно по своите брястове околовръст.



            Лона ги проследи по навик, плъзна насълзен поглед към короните на дърветата и зърна небето. Сега то бе ниско, без звезди, покрито с плътни тъмни облаци, които се смесваха с пушека от фишеците и поглъщаха всяка светлина, идваща отдолу.


            „Алчно небе“ - помисли си.



            Една червена ракета се отдели от зарята, завъртя се над Сентръл парк, проблесна над Лона, после се отправи към залива пред Манхатън и тихо угасна току над Статуята на Свободата.