Svet Di Nahum (Bulgaria/Austria) was born in 1970 in Sofia, Bulgaria. He is a graduate of the Department of Philosophy at Southern Illinois University. He has published short stories in numerous literary magazines in Bulgaria and throughout Europe; his work has been translated into English, German, Russian, Serbian, Turkish, Spanish, and French. His fiction has appeared in US literary magazines such as Drunken Boat, Gloom Cupboard, Danse Macabre, and Audience, and in HCE Magazine in UK. Di-Nahum is the author of The Wolf's Howl (Short Novel, 1994); The Unicorn in Captivity (Collection of Short Stories, 2007), RAPTUS (Novel, 2009) Nicola Against Nicola (Short Novel & Screenplay, 2012), The Doctrinaire (Novel, 2015), and The Hangman and the Clown (Stage Play, 2017). RAPTUS was a nominee for the Elias Canetti National Literary Award and was subsequently published in the United States by Hammer & Anvil Books (Las Vegas, 2013). His collection of short stories, Mozart in Prague, was accepted for publication by Cervena Barva Press, Boston, MA.









A Radio Broadcast from New York City



My dear ones, brother and sister Europeans! Close and distant relatives, related and unrelated souls! You, from whom I myself and the majority of the communities around me, as well as more than half of the inhabitants of this enormous, vast, great, and prospering country, have originated! You, my grandmothers and grandfathers, aunts and uncles, great-grandmothers and great-grandfathers, cousins! Gorgeous sisters-in-law and daughters-in-law! Kinsfolk from Ireland, Sweden, Germany, England, Italy, Poland, the Czech Republic, Slovakia, but no, not only you, no! I address absolutely all of you in Europe, without exception, since the story I am trying to tell you is in some way important to all of you there and to all of us here.


On both sides of the ocean we are related; and not only through hereditary blood and kinship... It has already been a few centuries (before and after our Independence) in which our common philosophy has been developing, changing and built upon. Well, it vanishes every now and then, but later we always manage to find a way out, don't we? And everything begins and ends up with you. But it can't be otherwise. You have created Hegel, but also Nietzsche! Dostoyevsky, but also Machiavelli! Beethoven, but also Wagner! You have composed the communist Manifesto, but you have also expertly portrayed Your Kampf, haven’t you? You have provided us with the experience of “Simon, Fourie & Owen Limited”, but also with that of Rothschild—Unlimited! You have managed to create in good time the manufacture, the cartel, the usury, the colonies, but we have giftedly adopted and recreated the cartels into corporations, the rent into bonds, and the colonies into a nation of United States. With direct democracy. And, my dear ones, since now, here at the studio, someone is giving me a hint that a rhyme has just popped up, I am going to ask our two rappers, who are our guests at our radio in NYC: a white-like-me brother rapper from Bulgaria, the continent of Europe, and an Afro-American, or to say it otherwise, a black-like-me brother rapper from Los Angeles, CA. We are going to ask them to quickly knock together a verse. You may ask why I say white and black like me? Well, because my origin is unique: I am simultaneously a proud English-Irishman from Albion, a proud Jew from Slovakia, a proud, snow-white Swedish-Boer from Scandinavia, and a very, very proud black Titan from Ghana and SAR, from Mother Africa and from Harlem in New York City. Here they go; listen to them:


            Yeah, yeah, yes,


From Europe to the US,


all the money of the bless’d


got its best interest:


the cartel is corporation


rent's become obligation,


colony is a democracy,


there's more, just look'n see!


And since this radio is heard


through the Web around the world,


we'll sing to this rhyme




to the US—


            yeah, yeah, yes,


                        God bless, God bless,


and to Europe— 


                        yah, yah, ya-a-h,


                                   and ha-ha-ha-a-a...






Thank you, brothers! Now go away from the mike—fast! For this is a serious broadcast. 


You have raised our spirits a little. Perhaps we needed it, perhaps we didn’t. But anyway, don't expect a new invitation from me until next month. As far as what the brother rappers sing is concerned, dear listeners, Europeans and Americans, it is true. From here, from New York City, from the heart of the Manhattan-Harlem connection, we are broadcasting to all of Europe as well. We hold six percent of the audience in Manhattan, four in Quincy, three in Bro-o-o-klyn and whole two percent in the Bronx! Don't look condescendingly with your one-and-a-half percent, European brothers! Since we are keen on having an intelligent audience, and since broadcasts like mine are becoming increasingly rare both here and there, don't gloat over it! We are not out for percentages. We will broadcast as long as we can. But we won’t change ourselves! And personally I am not going to surrender! Look here, I have prepared a terrific story for you again tonight. It is important to both sides of the Atlantic. However, first let me make it clear for the last time: you over there, Europeans, don't be condescending towards American intellect! Brooklyn alone will contain London! Manhattan alone will swallow up Paris! If that doesn’t satisfy you, we'll throw Rome into Quincy, Berlin into the Bronx, and we'll spread Vienna onto Staten Island, and there will still be space left next to it for a Madrid or two together with Lisbon! We are your offspring, so, respect us! You'll see for yourselves that if we don't answer some questions together now, we’ll keep failing later and forever. Again together. That is why you need to listen carefully from now on.




* * *




Jonathan came from Ethiopia. He was tall and had exceptionally regular features with the radiance of a revolutionary intellectual from restless Africa. His eyes had a serene look with a sense of a certain future. His forehead was high and domed. His matte skin was thin and delicate. His hair formed a fluffy, curly cloud, slightly gray here and there not due to age, but as a result of tribulations, hardships and early-come wisdom. In fact, you could recognize Jonathan by the hair: it stood on his head like a funnel with the wide end turned towards the Universe, and from there the Creator could pour instructions directly into him.


Yes, dear European listeners, I can hear your aesthetic feelings purring. No, I don't mean to say that you're snobs. Let's not split right now and call each other names like “Negroes” or “snobs”, OK? You're right that I used the same word twice. But I have no other way out if I want to describe Jonathan properly to you. Yes, he is tall, and his forehead is high too. I can't say simply “domed”. Or that Jonathan is “well-built”. No. He is tall. With a high brow. With high hair. When you look at him he stands up somehow high in front of you. When he begins to speak to you, you sense a high spirit. When he laughs, you communicate with an elevated soul. When you get to know him, you feel and experience high ideas. If you see him angry and struggling with life, you will be convinced for the umpteenth time that the world will continue to be unjust for a long time. That’s why reason is looking for height to stand on and see around, far and wide, in all four directions, with irresistible force. High force.


Jonathan had been living in New York for eleven years. About to be killed in his motherland, he had managed to escape aboard a ship sailing from the port of Eritrea. He graduated with a degree in philosophy from Columbia University, with the help of some kind of foundation. Since he was always moneyless, he managed to remain for years at one of the housing facilities of Columbia, somewhere between Manhattan and Harlem. Everyone knew him and sheltered him. Moreover, that housing facility was quite different from the rich country campuses. There was space in the country: acres and acres of grass, buildings, libraries, swimming pools, tennis courts, cinemas, restaurants and all the rest. But this was New York City, brothers. There wasn’t a single free place here, and everything was vertical. That was why the campus of Columbia University was vertical, too. It had a swimming pool, a fitness center, a movie theater, a football field and a tennis court, and all those were hanging over at various breathtaking, gray-brown levels among the rest of the concrete mountains. Due to the narrowness, everything was kind of “micro” (and in New York there was “macro” only for a few people): the rooms were sixty-five square feet each (like Raskolnikov's, you know), and there was a common bathroom on each level of this thirty-story student skyscraper.


            Something typical for New York had befallen that vertical campus. In this favorite city of ours, there are ongoing beginnings from great ideas: Art Deco, Mies Van Der Rohe, etc. But alas, the principles according to which we have constructed our civilization are in reality brutally iron-strong. And rule number one is: “Living, constructing, creating, and showing entrepreneurship, resourcefulness, ingenuity or even just ordinary capacity for work, are only allowed if divided into units of time, provided such a niche has been allocated. Boring a new niche is prohibited. Well, yes, dear Europeans, if you don’t trust me, when you happen to come to New York, take a walk along Fifth Avenue  (There it is, in front of me…), stop at Rockefeller Plaza (Ah, we got even with you for Rothschild with this Rockefeller!), and have a look at the gold plate. Rockefeller principles are written down on it; in gold letters at that. You know what I mean? Gold upon gold. Pay attention to the following shining principle of precious metal:




“I believe in the dignity of labor, whether with head or hand;


that the world owes no man a living but that it owes every man


an opportunity to make a living.”




You see my dear ones? The man formulated it so honestly. He managed in good time to lay his hands on oil, fill his pockets with gold flowing out of the drills, and he got sixty percent of all those free opportunities he stands for. So, the next one got thirty percent of the opportunities, and the third in this business got the last ten percent. And the niche was filled! And so on, niche after niche. They got proportionally filled up.


There is such a method in mathematics: the divisor method. First you use a big divisor, then a smaller and smaller one, until you reach down to one. But even math proves that, using this method, whoever gets the largest part at the beginning continues to get the most, right up to the last fraction...


So that’s what happened in the case with the vertical campus where Jonathan lived: at first they wanted to make it a big and spacious skyscraper like the Chrysler Building (even back then they knew that it would not be as big as the Empire State Building), but there had been only a small niche left for the needs of the University of Columbia and its students. So it was nice that they could at least have that in the end. They laughed themselves at the end. At the opening a professor said: “Well, we started from Art Deco and Van Rue, and we ended with Pirsig’s little cubicles...”


So, my dear ones, Europeans and Americans of all kinds, back to Jonathan. In addition to living in this miracle of architecture and social philosophy, which I guess I described to you by all possible means, Jonathan earned his living with... chess. He played in several clubs professionally, but that income was absolutely insufficient to him, and mainly unstable, since the money came only when tournaments were organized. The club owners did not pay wages to their chess players, nor did they provide training for them. First, they had to be really very good to find a club, and second, they had to be lucky enough to be entered in at least one medium-category tournament. Most of those were petty, local events with little advertising (accordingly, with low profit). Moreover, every participant owed forty percent to the sponsors and forty percent to the club owner.


Do you remember what I was explaining to you about the niches, my dear ones? Well, now you yourselves are an example, because, as you in Europe say (except for the English, because they cook tastelessly and with too little salt. They have a specially-formed negative attitude to salt, based on which they created an entire drama:“King Lear), “a rule without an example is like soup without salt”. The individual players in this chess niche were allocated twenty percent of all the free opportunities proclaimed, manifested, no, dear listeners, rather offered, by Rockefeller.               


So. Even if you have already turned off the radios and the computers, I continue over the ether of consciousness.


Jonathan was forced to play additionally, illegally, of course. He knew all the secret gambling refuges in Manhattan and Harlem, quite a number in Quincy and Staten Island, and some in Brooklyn, while those in Bronx he avoided like plague.


Generally speaking, my dear brother and sister Europeans, now is the moment to tell you one more brutal truth. When you hear “New York City”, I swear to you, both in the name of the Creator and of the Anti-molder, do not call to mind your favorite Max Frisch! Our real, enormous, strange, unsleeping, fire-spitting giant and master—this City of the Lack of a Cult —it is not the illuminated signs of cheese crackers of your Mister Frisch, it is not the shallow chants of Senghor. Don’t be tempted by Sinatra or Lisa Minnelli either! Don’t succumb to shilly-shallying like “The Big Apple” and the ravings from Soho of similar artists. Don’t listen to your loose, spineless and shaky diplomats, journalists, singers and poets, who come here for a while and later hum and babble immature nonsense to you about “the category”, “the memory”, “the annihilation” and the like; a lot of nonsense!


I will only tell you one thing about it. I, the one born in its Heart. This city leaves you speechless.


And just try to think at least for a while without words. Come on, try it! Break up every single thought in your head! Let me hear you! Test your reason! Embrace thought! When you find a solution to this dilemma, call me at the studio. Here, between Manhattan and Harlem, I am still searching, waiting and hoping to get an Answer some time.




* * *




Everyone on the Columbia campus loved Jonathan. He captivated them because he did not play the coquet with his ideas. He told them about the sufferings of his people. He shared with them stories about the sorrowful plight of many other peoples from one end of the variegated cradle of Africa to the other. He openly declared himself against Wall Street, the Exchange, the big corporations, the financial sharks, the never ending new wars. But he never talked about ecology and anti-globalism. He would argue with his friends, who took part in such rallies and demonstrations throughout the world. He would explain to them that they would not achieve anything that way, and that in addition, they were used to compromising unwillingly and in front of all world cameras, the value of true ideas. He would tell them that “globalism” was a convenient substitute for the true term: “capitalism, growing into imperialism”. He insisted that when things were not called by their true names, later the meaning of the struggle itself would be replaced, and this would inevitably result in failure. “Since at the Beginning was the Word, according to John”, Jonathan liked to say. “And John was right. While any euphemism dooms us to a fake trumpet and turns us into cowards.”


They really loved him so much that even when he slapped Mr. Jing, the owner of the Korean restaurant, in the face because he didn’t pay him the twenty dollars due to him for honestly winning two out of three games, even then they found a way to save him from the frightful district cop, the fat Bonny-Scott Carter, to whom Mr. Jing had made a complaint. They hid Jonathan in the movie theater warehouse. Although Bonny-Scott walked all thirty stories with a forty-five caliber “Colt” stuck to his ass, and the handcuffs with which he intended to arrest Jonathan, he nevertheless missed the improvised hiding place. Finally, at the exit onto the busy street, panting and red-faced, he said to them under his nose, tucking his right thumb into his belt and waving a warning with his left forefinger at their grinning faces:


“I know you well! Students’ solidarity, uh? Revolutionaries, uh? Anti-globalists… I know he’s somewhere around here. But anyway…” Bonny-Scott spat on the sidewalk of Amsterdam Avenue, then turned around and flopped into the huge police Chevy. The car sagged a little and tilted over to the driver’s side. Everyone knew that Bonny-Scott, poor fellow, was a very poor, but extremely keen lover of chess. Pulling away from the curb, he rolled down the side-window of the Chevy and announced to them with dignity:


“But I’ll get hold of you some time down there at Times Square during some of your demonstrations! And pray it is I, for at least we know each other…”


He turned on the red and blue lights to bully the traffic and to join sharply its mad flow, and dashed off somewhere in the direction of Columbus Circle to drink a Doctor Pepper to ease his soul.




On a warm, sunny, sagacious and smiling October day of year 2000, Jonathan was sitting and playing chess “for fixed” (with a small bet, between two and five dollars) at an outdoor café by the lake in Central Park. He was taking away the pennies of keen middle class amateurs, who had come to spend the Saturday in the open.


Ducks were floating on the lake. Children were throwing them crumbs of bread and candies. The whole park was glowing in red. The tree leaves rolled a little to show everyone their brightness, outlined distinctly in the transparent air.


On the lawn above the lake, on the still green grass, stood Schiller’s bust, erected by the German Society in America. In a semicircle behind it, charming tree crowns, fascinated, continued to tremble in red, orange, yellow and purple, reminding the passersby:




            Beauty will save the world!




Suddenly, a fifty-some year-old man in a gray suit, with expensive platinum glasses through which were looking a pair of unflinching eyes, also steel-gray like the armored door of a mighty Wall Street safety vault, approached Jonathan’s table with dignity.


“Mr. Jonathan?” the stranger asked.


“Yep. Blood and flesh. What can I do for you?”


“My pleasure. My name is Glacerbell. Mr. Coldman, Jr. has sent me.”


“Coldman… Like that Coldman?”


“Yes, Simon Coldman, who has sent me, is the son of Mr. Henry Coldman himself. That is why he is Junior.”


“Aha, I see. But I don’t grasp how much good am I to the biggest banking shark on Wall Street.”


“Not to him, only to the Junior. Mr. Coldman himself doesn’t know anything about this conversation.”


“Okay, but how much good am I to the Junior Billionaire?”


“Jonathan, would you agree to meet him? He will acquaint you with his proposal. He insists on doing it in person.”


“H’m, I don’t remember owing him any debts…”


“No, you don’t. Take someone to accompany you. Someone you trust to serve as a witness and a sport second.”


“Ah, I think I am guessing. All right, when and where?”


“If it’s to your convenience, tomorrow morning at ten sharp Mr. Coldman will be expecting you in his office in Wall Street. You know the building… It’s world-known… The security will be alerted. Mr. Coldman Jr.’s office premises are on the seventeenth floor. Those of Mr. Henry Coldman are on the twenty-fifth. I am telling you this as a curious detail, since only a few from the entire global world have entered there. And only a couple of those few are New Yorkers.”


“But tomorrow is Sunday!”


“Exactly. Mr. Henry Coldman himself will not be in the building all day long, since he will be resting for sure. You will have the chance to talk at ease with Mr. Simon. I will attend too. And you bring along your man. Please, be on time, both of you.”


“Understood. Good bye, Mr. Glacerman.”




“My apologies, Glacerbell…”


“See you tomorrow, Jonathan.”




Dear Europeans, when the name Coldman is only uttered, whole ranks of people stand to attention from Baltimore to Kuala Lumpur! An incredible shark! A true magnate! This is why you need to stay tuned!




* * *




The Sunday morning on Wall Street was quiet, peaceful, free of any stress, un-businesslike and extremely human. There were no hurrying financiers, Lincolns or brokers. Here and there the light breeze was tossing around the Friday edition of the “Times”. There were tourists walking about, and two Italians were selling them bagels. All the banks and the exchange were closed. In front of, and behind, their invincible doors paced self-assured security guards equipped with automatic weapons.


Jonathan had taken with him Mer-Lin, a talented young philosopher, ethnic Chinese born in Malaysia. He had lived there, and in Brunei, and finally in New York, graduating from Columbia University.




Coldman and Glacerbell were waiting for them. Behind the gigantic window panes opened the magnificent view of Manhattan, the area in the visible Universe sheltering the largest percentage of top brass. One could see clearly the Twin Towers of the World Trade Center, the New York Exchange, the office buildings of Lehman Brothers, J. P. Morgan, Salomon Brothers, Chase Manhattan, Battery Park, Fisher-Stanley, First National, City Group…


They were served coffee. Jonathan was even allowed to light a cigarette. Glacerbell and Mer-Lin did not smoke, but Coldman produced a cigarillo with the fragrance of Indian fern.


“It’s lucky that today the old man is away and I can smoke at ease!”


Simon Coldman leaned back in his leather armchair. It looked as if he were leaning proprietarily through thin air on the whole heap of steel and glass behind his back. And the more comfortably his throne enveloped him, the more his torso faded behind the huge palisander desk. Only his head was visible, hanging down in the spacious vast azure above Manhattan.


“Jonathan, I propose to you a chess duel. Here are our seconds”, he described a semicircle towards Glacerbell and Mer-Lin.


“So I supposed yesterday. I have happened to hear about your hobbies, sir…”


“Call me Simon, Jonathan. Let’s escape from the paranoia of officialdom. Call me Simon.”


“H’m, excuse me, sir, but let’s rather not act childishly. There is a crucial precipice, an abyss between us, and hypocritical familiarity, you know it even better than I do, won’t fill it…”


“Oh, well, let’s say I know it. So be it. But, you will at least admit, sir, that in our native English language it is exactly the feigned tone of a slight official pompousness, combined by all means with a veneration evoking paranoia, which creates that invisible implicit difference between the polite and the ordinary form of address. Something, which in the other languages is allowed lexically, is left in ours to the tone, to the meaning, to the context, to the pretext, if you like. Excuse me, but in the field of linguistics I am even more leftist than you! Ha-ha!”


“I don’t have the slightest doubt about it.”


“I do not tell lies, Jonathan. Unlike many other children of billionaires (I know dozens of them), I am neither hypocrite, nor madman, nor drug addict, nor dullard, nor weakling, nor failed, weak-minded, spoiled fool. I stand firmly for the principles of the class from which I come. I do not oppose wealth and money. I am a firm adherent of everything you hate: capitalism, globalism, imperialism. Yes, I am convinced that wars are inevitable. No, I do not think that everyone on this Earth is useful, except as a unit of a market of consumers. But in the name of an agitation of the market, part of those millions of ants can be sacrificed. To me, they are despicable straw, a padding of creation, coupling little creatures. Human scrap.”


“Coldman, spare me these effusions, if you please. Your imperialistic treatise, lacking hypocrisy, as you yourself say, won’t soothe the weak. The only use of it is that it induces more quickly fury in the strong ones among the weak, who have already become sufficiently aware that their only escape is to eliminate not just you or individuals like you, but specifically your class, of which you are so proud!”


“Perfectly right! And true!” Coldman started furiously sipping his coffee and sucking at his cigarillo. “And one such, clearly manifested leader—strong among the weak—according to me, are you! I have been watching you for a long time.”


Coldman stood up and walked with a kingly manner to the middle of his celestial office. A huge marble elephant with gold ears, gold nails and gold end of his trunk was sitting there. Coldman crossed his arms on his chest and leaned back in a lordly manner on the mighty front left leg of the elephant.


“And now, dear Jonathan, from now on I am going to call you Jonathan, and as far as what you’ll call me is concerned, it’s up to you! I propose to you the following. Is everyone listening carefully?”


Glacerbell and Mer-Lin nodded affirmatively.


Jonathan kept silent imperturbably. His eyes not only did not express fury, but were smiling. His entire looks at the moment irradiated rather playfulness.


“Jonathan, if you beat me at chess I will write you a check for ten thousand dollars. But!” Coldman raised his brows and his right forefinger. “But do you care to hear the counter condition? Specifically what it was that made me choose you for a duel?”


“Naturally. Shoot, Coldman! I am all ears, since I don’t have an amount to respond to your stake anyway.”


“Oh, three hundred angels on the point of a needle! Of course you don’t have it! But even if you did have it, you know that it would not be your ten grand that would feed the Wall Street beast, ha-ha-ha! If you lose… Ha-ha… If you lose by any chance… I will ask you to publicly renounce your Marxism, to declare all revolution an anathema, to acknowledge globalism and to proclaim before your friends that the only possible, complete, and final stage of any society is capitalism combined with liberal democracy!”


A diamond clock on an ebony pyramid chimed resonantly and with crystal vibrancy twelve strokes.


“Do you agree?”


“I agree.”


“Good! Let’s specify the regulations! I suggest the rule “victory in three of five games”. I suggest the total time limit for each game to be thirty minutes—fifteen minutes each for all moves. Thus theoretically (although I don’t believe we’ll reach that far, ha-ha-ha!) the total time is five by three, namely equal to a hundred and fifty minutes or two hours and a half, right?”




“OK then. A few more details. Halfway—a half hour break?”




“Seconds, did you get it?”


“Yes, sir!” jumped up Glacerbell.


“We got it.” Mer-Lin confirmed.


“Any questions?”


“Just one.” Jonathan stood up to leave with Mer-Lin.


“Coldman is listening” Coldman said grinning. “Higher stake?”


“No. But what happens in case the game ends in a draw?”


“Ha, I expected this question. First, I’ll beat you, and you know it. Ha-ha-ha! And second…”


“Is there going to be a tiebreaker?” Jonathan cut him sharp.


“No, there won’t be. Because, if you by any chance manage to work your way to a draw, that will be no satisfaction to me. The fact that you won’t receive my ten thousand won’t at all make me happy either. Only tonight I’ll spend that much with a charming Rebecca, exquisite and enthralling… My problem will be that you won’t have lost. Then my counter condition fails too. And it is very, very important to me.”


“I see. Goodbye, Coldman.”


“Goodbye. Day of the week, hour, place, arbiter, etc.—Glacerbell will take care of the details and will inform you in good time. And remember, everyone, it’s cloak-and-dagger, ha-ha!”


The armed guards escorted them politely along the corridors, in the elevator, all the way to the ground floor, and through the exit onto the quiet Wall Street, Jonathan and Mer-Lin returned to their destined existence.



to be continued  in next issue.....


Translated by the writer














/радио-новела от Ню Йорк Сити - NYC/









Скъпи мои, братя и сестри европейци! Близки и далечни роднини, сродни и несродни души! Вие, от които и аз самият, и множеството общности около мен, и все още повече от половината жители на нашата огромна, необятна, велика и просперираща страна, сме произлезли! Вие, мои баби и дядовци, лели, чичовци, вуйчовци, пра-баби и пра-дядовци, братовчеди! Великолепни зълви, балдъзи, вуйни, чинки и снахи! Родственици от Ирландия, Швеция, Германия, Англия, Италия, Полша, Чехия и Словакия (вече две), но не само вие, не! Обръщам се към абсолютно всички вас в Европа, без никакво изключение, понеже историята, която ще се опитам да ви предам, е по някакъв начин важна както за всички вас там, така и за всички нас тук.


От двете страни на океана, ние сме свързани. И не само чрез потомствена кръв и роднинство... Това са вече дълги векове (и преди, и след нашата Независимост), в които общата ни философия се развива, променя и надгражда, е, понякога изчезва, но после винаги успяваме да намерим изход, нали? И всичко започва и завършва с вас! Та как иначе, вие създадохте Хегел, но и Ницше! Достоевски, но и Макиавели! Бетовен, но и Вагнер! Вие написахте Манифеста, но портретувахте майсторски и Вашата Борба, нали така? Дадохте ни опита на „Симон, Фурие енд Оуен Лимитед”, но и този на Ротшилд – Unlimited[1]! Вие сколасахте навреме с манифактурата, с картела, с лихварството, с колониите, но ние талантливо усвоихме и претворихме: картела – в корпорация, рентата – в облигации, а колонията – в съюзническа държава. С пряка демокрация. И понеже, скъпи мои, сега в студиото някой ме подсеща, че току-що се получи рима, ще помоля двамата ни рапъри, които са ни на гости тук в нашето радио в Ню Йорк Сити – един бял като мен брат-рапър от България, континент Европа, и един афро-американски, иначе казано, черен като мен, брат-рапър от Лос Анджелис, щата Калифорния, бързо да скалъпят стих. Защо са бели и черни като мен? Ами защото моят произход е уникален: аз съм едновременно горд англичано-ирландец от Албион, горд евреин от Словакия, горд белоснежен шведо-бур от Скандинавия, и много, много горд черен титан от Гана и ЮАР, от майка Африка, и от Харлем, в Ню Йорк Сити! Ето ги, слушайте:






От Европа към Америка,


всичките пари намериха –


картелът стана корпорация,


рентата пък – облигация,


а колонията – демокрация!


И понеже по кабела на Интернета,


това радио се чува по цялата планета,


и този път ще вдигнем рима клета –


за Щатитеее –




                                   и хе – хеее,


и за Европа –


                        йа – йааа,


                                   и ха – хааа...


                                   Ха – ха – ха!






Благодаря ви, братя, а сега бързо ми се махайте от микрофона, защото това е сериозно предаване. Развеселихте ни малко, може би имахме нужда, може би не, но така или иначе до идния месец нова покана от мен не чакайте. Иначе, скъпи слушатели, европейци и американци, това, което изпяха братята рапъри, е вярно. Оттук, от Ню Йорк Сити, от сърцето на връзката Манхатън-Харлем, ние излъчваме по кабела и за цяла Европа. Ние държим шест процента от аудиторията в Манхатън, четири в Куинси, три в Бру-у-уклин и цели два в Бронкса! Не гледайте снизходително, братя европейци, с вашия процент и половина! Тъй като държим на интелигентната публика, и тъй като предавания от рода на моето са все повече рядкост и при нас, и при вас, то не злорадствайте! Не гоним процент! Ще излъчваме, докато можем! Но няма да се променим! И аз, лично, няма да се предам! Ето, и тази нощ съм ви подготвил страхотна история. Важна е и за двата бряга на Атлантика. Но преди това за последен път пояснявам: вие там, европейци, не снизходителствайте над американския интелект! Само Бруклин ще побере Лондон! Само Манхатън ще глътне Париж! Ако това не ви стига, ще тикнем Рим в Куинси, Берлин в Бронкса, а Виена ще разстелем върху Стейтън Айлънд, като при това до нея ще остане място и за някой и друг Мадрид, заедно с Лисабон! Ние сме ваши чеда и затова ни уважавайте! Сами ще видите – ако не си отговорим на някои въпроси сега, заедно, после ще се проваляме дълго и продължително. Пак заедно. Затова оттук насетне слушайте внимателно.






Джонатан беше от Етиопия. Висок, с изключително правилни черти, с излъчване на интелектуалец-революционер от неспокойната Африка. Очите му гледаха ведро, с усещане за някаква бъдещност. Челото му беше високо и изпъкнало. Матовата му кожа – тънка и фина. Косата му – бухнал къдрав облак, леко посребрял тук-там, не от годините, а от патила, несгоди и избързала мъдрост. Всъщност Джонатан се познаваше по косата – тя стоеше върху главата му някак като фуния, чиито широк отвор беше обърнат нагоре, към Мирозданието, и оттам Творецът можеше директно да му влива напътствия. Да, скъпи слушатели европейци, усещам вашето естетстващо мъркане. Не, не че сте сноби, да не се делим точно сега и да се обиждаме на негри и сноби, нали? Прави сте, че два пъти употребих една и съща дума. Но аз нямам друг изход, ако искам правилно да ви опиша Джонатан. Да, и той е висок, и челото му е високо. Не мога да кажа просто „голямо чело”. Или, че Джонатан е „снажен”. Не. Висок е. С високо чело. С висока коса. Като го гледаш – стои някак високо пред тебе. Като ти заговори – усещаш висок дух. Като се засмее – общуваш с висока душа. Като го опознаеш – чувстваш и съпреживяваш високи идеи. Ако го видиш разгневен и борещ се с живота – ще се убедиш за сетен път, че светът още дълго ще е несправедлив, та затова умът търси височината, за да застане и да се огледа правилно, надлъж и нашир, в четирите посоки, с неудържима сила. Висока сила.


Джонатан живееше в Ню Йорк от единадесет години. За малко да бъде убит в родината си, той успя да избяга с кораб от едно пристанище на Еритрея. Завърши философия в Колумбийския университет с помощта на една фондация. Понеже беше вечно без пари, успя полулегално да остане години наред в едно от общежитията на Колумбийския, някъде между Манхатън и Харлем. Всички го познаваха и го криеха. А и това общежитие доста се различаваше от провинциалните богати кампуси[2]. Там има пространство, хектари и хектари с трева, сгради, библиотеки, басейни, кортове, кина, ресторанти и всичко останало. Но тук, братя, е Ню Йорк Сити. Тук и местенце свободно няма, и всичко е вертикално. И затова, вертикален беше и кампусът на Колумбия Юнивърсити. Имаше си и басейн, и фитнес-център, и кино-зала, и игрище за футбол, и за тенис – всичко това увиснало на различни умопомрачителни сиво-кафяви коти между другите бетонни планини. Поради теснотията всичко беше някак „микро” (а в Ню Йорк „макро” има само за малцина) – стаите бяха по шест квадрата и половина (като онази на Разколников), тоалетните – общи за всяко ниво от този тридесететажен студентски небостъргач. С този вертикален кампус се беше случило типичното за Ню Йорк. В този наш любим град все се тръгва от големи идеи – Арт Деко, Ван Руе и т.н. Но, уви, реалността на принципите, по които сме построили цивилизацията си, е желязна до жестокост. И правило номер едно е: „Позволява се да се живее, гради, твори, да се проявява предприемчивост, находчивост, или проста работоспособност, разделени на единици време, само, ако за това съществува все още или е отредена дадена ниша. Пробиването на нови ниши се забранява.” Ами да, мили европейци, ако не ми вярвате, като дойдете в Ню Йорк, разходете се по Пето Авеню (eй го там, пред мен), спрете се на Рокфелер Плаза (ех, с този Рокфелер ви го върнахме за Ротшилд!) и погледнете златната плоча. Там са написани принципите на Рокфелер. При това със златни букви. Нали разбрахте? Злато върху злато. Обърнете внимание на следния греещ принцип от скъпоценен метал:




„Аз не вярвам, че обществото дължи някому


дом, работа, образование или здравеопазване,


но вярвам, че обществото дължи всекиму


възможността да се пребори за тези неща.”




            Ето, видяхте ли, драги мои? Така, честно го е формулирал човекът. Той хванал петрола навреме, от сондите потекли златни ябълки, и хоп – той получил шестдесет процента от всички онези свободни възможности, за които се обявява. Така следващият взел тридесет процента от възможностите, а третият в този бизнес – последните десет процента. Хоп – и нишата се запълнила! И така – ниша след ниша. Възможност – ниша, възможност – ниша. Пропорционално се запълват, има в математиката един такъв метод на делителя. Дели се първо на голям делител, после на все по-малък, докато се стигне до единица. Да, ама дори математиката доказва, че при този метод онзи, който вземе най-много в началото, продължава да взима най-много до края, чак до последната дроб...


            Та така станало и с вертикалния кампус, в който живееше Джонатан – в началото искали да го направят огромен, просторен небостъргач, като Крайслер Билдинг (още тогава си знаели, че чак като Емпайър Стейт няма да бъде), но само малка нишичка била останала за нуждите на Колумбия Юнивърсити и неговите студенти, та накрая добре, че и това успели да спастрят. Сами се смели накрая. При откриването един професор казал: „Ех, тръгнахме от Арт Деко и Ван Руе, а завършихме с кутийките на Пърсиг[3]...”


            Така, скъпи мои. Европейци, американци, всякакви. Отново към Джонатан. Освен, че живееше в това чудо на архитектурата и социал-философията, което, мисля, всячески ви описах, Джонатан се прехранваше с ... шахмат. Играеше в няколко клуба професионално, но този доход му беше крайно недостатъчен, и, главното, непостоянен, защото парите идваха единствено, когато се организираха турнири. Собствениците на клубовете не плащаха заплата на шахматистите си, нито им осигуряваха подготовка. Просто трябваше първо да си много добър, за да попаднеш в клуб, и второ, да си късметлия, ако те включат в поне среден по категория турнир. Повечето бяха дребни, локални мероприятия, с малко реклама (съответно с ниски печалби), а и всеки участник дължеше четиридесет процента на организаторите и четиридесет процента на собственика на клуба.


            Помните ли какво ви обяснявах за нишите, мили мои? А, ето ви сега един пример, защото, както казвате вие в Европа (без да броим англичаните, защото те, освен, че готвят безвкусно и безсолно, имат специално изградено отрицателно отношение към солта, от което създадоха цяла драма – „Крал Лир”), „правило без пример е като супа без сол”. Та в тази шахматна ниша за индивидуалния играч бяха отделени двадесет процента от всички сто свободни възможности, прокламирани, манифестирани, не, скъпи слушатели, по-скоро оферирани от Рокфелер.


            Така. И да сте изключили част от радиата и компютрите, продължавам чрез ефира на съзнанието.


            На Джонатан му се налагаше да играе допълнително. Естествено, нелегално. Познаваше всички тайни хазартни убежища в Манхатън и Харлем, доста в Куинси и Стейтън Айлънд, някои в Бруклин, а от тези в Бронкса се пазеше като от чума.


            И изобщо, тук му е мястото, скъпи мои братя и сестри европейци, да ви кажа още една жестока истина. Когато чуете: „Ню Йорк Сити!”, заклевам ви, в името и на Създателя, и на Антиваятеля, не спомняйте за вашия любим Макс Фриш! Истинският наш, огромен, странен, неспящ, огнедишащ исполин и господар – този Град на Липсата На Култ, - това не са светещите реклами на соленки на вашия господин Фриш, това не са лековатите песнопения на Сенгор, нито се изкушавайте със Синатра или Лайза Минели! Не се поддавайте на шикалкавения от рода на „Голямата ябълка” и тем подобни художнически бълнувания от Сохо. Не слушайте вашите леконравни, безхарактерни и люшкащи се дипломати, журналисти, певци и поети, които идват тук за малко, а след това ви тананикат и бръщолевят незрели безсмислици за „категорията”, „спомена”, „анихилацията” и прочие, куп глупости!


            Само едно ще ви кажа за него. Аз, роденият в неговото Сърце. Този град те оставя без слово.


            А опитайте се да разсъждавате поне малко без слово. Хайде, пробвайте се! Разчленете в главата си всяка една мисъл! Да ви чуя! Тествайте разсъдъка си! Застинете над мисълта! Когато получите решение на тази дилема, обадете ми се в студиото. Тук, между Манхатън и Харлем, аз все още търся, чакам и се надявам някога да получа Отговор.




            Всички в кампуса „Колумбия” обичаха Джонатан. Беше ги запленил с това, че не криеше и не кокетничеше с идеите си. Разказваше им за страданията на неговия народ. Споделяше с тях истории за нерадостната съдба и на много други народи от единия до другия край на шарената люлка Африка. Открито се обявяваше против Уол Стрийт, Борсата, големите корпорации, финансовите акули, непрекъснатите нови войни. Но никога не говореше за екология или анти-глобализъм. Спореше с приятелите си, които участваха в подобни шествия и демонстрации по света. Обясняваше им, че така няма да постигнат нищо, а освен това биват използвани, за да компрометират, без да искат и показно, пред всички световни камери, стойността на истинските идеи. Казваше им, че „глобализъм” е един удобен заместител на истинския термин – „капитализъм, прерастващ в империализъм”. Твърдеше, че когато нещата не се наричат изначално с истинските им имена, след това смисълът на самата борба се подменя и така се стига до неизбежен провал. „Защото в Началото бе Словото, според Йоан – обичаше да казва Джонатан. – И Йоан беше прав. А всеки евфемизъм ни обрича на фалшива тръба и ни превръща в страхливци.”


            Наистина толкова го обичаха, че дори когато зашлеви плесница на Мистър Джинг, собственика на корейския ресторант, задето не му изплати двадесетте долара, дължими за честно спечелени две от общо три партии, дори и тогава намериха начин да го отърват от страховитото квартално ченге – дебелия Бони-Скот Картър, на когото Мистър Джинг се беше оплакал. Скриха Джонатан в склада на кино-салона, и макар, че Бони-Скот обиколи всичките тридесет етажа, мъкнейки на задника си огромен четиридесет и пет калибров „Колт” и чифт белезници, с които артикули възнамеряваше да арестува Джонатан, все пак пропусна импровизирания тайник. Накрая, на изхода към оживената улица, запъхтян и зачервен, им каза изпод мустак, пъхнал палеца на дясната си ръка в колана и размахал предупредително показалеца на лявата пред леко ухилените им физиономии:


            - Знам ви аз вас! Студентска солидарност, а? Революционери, а? Анти-глобалисти... Знам, че е тук някъде и го криете в сградата. Ама нейсе... – Бони-Скот се изплю върху тротоара на Амстердам Авеню. Обърна се и се пльосна в огромния полицейски Шевролет. Колата леко поддаде и се наклони накъм шофьорската страна. Всички знаеха, че Бони-Скот, горкичкият, беше много слаб, но много запален любител на шаха. Потегляйки, той смъкна стъклото на Шевролета, и достойно им заяви:


            - Ама ще ми паднете някой път там долу на Таймс Скуеър при някоя от вашите демонстрации! И се молете да съм аз, щото поне се познаваме...


            Пусна червените и сини светлини, за да сплаши движението и да се включи рязко в лудия трафик, и отпраши някъде към Колелото на Колумб[4] да изпие един „Доктор Пепър”[5] за успокоение.




            Един топъл, слънчев, мъдър и засмян октомврийски ден на 2000-та година, Джонатан беше седнал да играе шах на „вързано” (с дребна миза – от два до пет долара) в едно открито кафене край езерото в Сентрал Парк. Прибираше стотинките на запалени любители от средната класа, дошли да изкарат съботата навън.


            В езерото плуваха патици, деца им подхвърляха хляб и бонбони. Целият парк беше озарен в червено, листата на дърветата леко се позавъртаха, за да покажат на всички своята яркост, добре очертана в прозрачния въздух.


            На полянката над езерото, върху все още зелената трева, стоеше бюстът на Шилер, поставен от Немското общество в Америка. В полукръг зад него обаятелни дървесни корони, очаровани, продължаваха да трептят в червено, оранжево, жълто и пурпурно, припомняйки на минувачите:




                                               Красотата ще спаси света!




            Неочаквано към масата на Джонатан се приближи достолепно плътен, към петдесетгодишен човек в сив костюм, със скъпи платинени очила, през които гледаха две непоколебими очи, също стоманено сиви, като блиндирана врата на могъщ уол-стрийтски трезор.




-        Господин Джонатан? – попита непознатият.


-        Същият той. В плът и кръв. Какво ще обичате?


-        Приятно ми е. Казвам се Гласербел. Изпраща ме мистър Голдман – Младши.


-        Голдман... Като онзи Голдман?


-        Да, Саймън Голдман, който ме изпраща, е син на самия мистър Хенри Голдман. Затова е Младши.


-        Аха. Разбирам. Но не схващам за какво съм му аз на най-голямата банкерска акула на Уол Стрийт?


-        Не на него, само на Младши. Самият сър Голдман не знае за този разговор.


-        Добре, но за какво съм му и на Младши Милиардера?


-        Джонатан, бихте ли приели среща с него? Той ще ви запознае с неговото предложение. Държи да е лично.


-        Хм. Не си спомням да имам дългове към него...


-        Не, нямате. Вземете някого със себе си. Някой ваш доверен човек – да служи като свидетел и спортен секундант.


-        Аха, мисля, че се досещам. Добре, кога и къде?


-        Ако ви е възможно, то утре точно в десет часа сутринта мистър Голдман ще ви очаква в кабинета си на Уол Стрийт. Знаете коя сграда е... Тя е световноизвестна... Охраната ще бъде предупредена. Офисите на господин Голдман – Младши са на седемнадесетия етаж. Тези на сър Хенри Голдман са на двадесет и петия. Казвам ви това като любопитна подробност, понеже от целия глобален свят само малцина са влизали там. И от тези малцина, само няколко са нюйоркчани.


-        Но утре е неделя!


-        Именно. Самият сър Хенри Голдман през целия ден няма да бъде в сградата, тъй като ще си почива със сигурност. Ще можете да си говорите на спокойствие с мистър Саймън. И аз ще присъствам. А вие вземете вашия човек. Моля ви, бъдете точни и двамата.


-        Разбрано. Довиждане, мистър Гласерман.


-        Гласербел.


-        Извинете ме, Гласербел...


-        До утре, Джонатан.






Скъпи европейци! Когато само се промълви името Голдман, цели редици от хора застават мирно от Балтимор до Куала Лумпур! Невероятна акула! Истински магнат! Затова слушайте нататък!




Неделната утрин на Уол Стрийт беше тиха, мирна, освободена от всякакъв стрес, неделова и пределно човешка. Нямаше забързани финансисти, линкълни и брокери. Тук-там лекият вятър подмяташе петъчния брой на „Таймс”, разхождаха се туристи, двама италианци им продаваха гевреци, всички банки и борсата бяха затворени, пред и зад непобедимите им врати се разхождаше спокойна, уверена охрана, снабдена с автоматично оръжие.


Джонатан водеше със себе си Мер-Лин, талантлив млад философ, етнически китаец, роден в Малайзия, живял и там, и в Бруней, и последно в Ню Йорк, завършвайки Колумбийския университет.




Голдман и Гласербел ги очакваха. Зад гигантските стъкла се откриваше великолепната гледка на южен Манхатън, най-тузарският ареал на обозримата Вселена. Виждаха се ясно кулите-близнаци на Световния Търговски център, Ню-Йоркската Борса, офис-билдингите на Леман Брадърс, на Джей-Пи Морган, на Саломон Брадърс, Чейз Манхатън, Батъри Парк, Фишер-Стенли, Фърст Нешънъл, Ситигруп...


Поднесоха им кафе. На Джонатан дори му беше разрешено да запали цигара. Гласербел и Мер-Лин не пушеха, а Голдман извади пурета с дъх на индийска папрат.


- Добре, че днес старецът го няма и мога да си димя спокойно! – Саймън Голдман се облегна назад в коженото си кресло. Изглеждаше, сякаш се подпира свойски през светлия въздух върху цялата грамада от стомана и стъкло зад гърба си. И колкото по-удобно го поемаше тронът му, толкова торсът се губеше зад огромното палисандрово бюро, и само главата му стоеше видима, висеше в просторната необятна синева над Манхатън.


- Джонатан, предлагам ти шахматен дуел. Ето ги нашите секунданти – той описа полукръг към Гласербел и Мер-Лин.


- Така и предположих вчера. Дочувал съм за вашите хобита...


- Кажи „твоите хобита”, Джонатан. Нека избягаме от параноята на официалността. Аз съм Саймън.


- Хм, извинете ме, но по-скоро, нека не постъпваме детински. Между нас стои критична пропаст, бездна, и лицемерното фамилиарничене, знаете по-добре и от мен, не ще я запълни...


- Ох, добре, да речем, че знам. Така да бъде. Но ще признаете поне, че в нашия роден английски език именно престореният тон на лека официална приповдигнатост, непременно съчетана със страхопочитателна параноя, създава онази невидима, имплицитна разлика между вежливата форма на обръщение и обикновената. Нещо, което в другите езици е разрешено лексикално, при нас е оставено на тона, на смисъла, на контекста, на претекста, ако щете. Извинете, но в областта на лингвистиката съм по-голям левичар и от вас! Ха-ха!


- Не се и съмнявам.


- Аз не лъжа, Джонатан. За разлика от много други деца на милиардери (познавам десетки такива), аз нито съм лицемер, нито луд, нито наркоман, нито тъпак, нито мекушав, нито слабохарактерен, нито провалил се, слабоумен и разглезен глупак. Аз твърдо стоя зад принципите на класата, от която произхождам. Аз не се обявявам против богатството и парите. Аз съм твърд привърженик на всичко онова, което ти мразиш: капитализъм, глобализъм, империализъм. Да, убеден съм, че войните се неизбежни. Да, не смятам, че всички на тази земя са полезни, освен като пазар от потребители. Но в името на раздвижване на пазара част от тези милиони мравки могат да бъдат жертвани. За мен те са презряна слама, пълнеж на сътворението, чифтосващи се животинки. Човешка скраб.


- Голдман, ако обичате, спестете ми тези излияния. Вашият лишен от лицемерие, както сам казвате, империалистически трактат, няма да утеши слабите. Единствената полза от него е, че индуцира по-бързо ярост у онези, силните сред слабите, които са вече достатъчно осъзнали, че единственият им изход е да унищожат не просто вас или хора като вас, а именно вашата класа, с която се гордеете!


- Съвършено точно! И вярно! – Голдман оживено засърба кафето си и задърпа от пуретата. – И един такъв, ярко изявен лидер, силен сред слабите, според мен сте самият вие! Отдавна ви наблюдавам!


Голдман стана и се отправи царствено към средата на неизбродимия си небесен кабинет. Там беше седнал огромен мраморен слон със златни уши, златни нокти и златен връх на хобота. Голдман скръсти ръце пред гърдите си и се облегна господарски назад върху могъщия преден ляв крак на слона.


- А сега, скъпи Джонатан, аз преминавам окончателно на „ти”, а самият „ти” – ако щеш! Отправям ти следното предложение. Слушат ли всички внимателно?


Гласербел и Мер-Лин кимнаха утвърдително.


Джонатан мълчеше спокойно. Очите му не само, че не изразяваха ярост, ами бяха засмени. Целият му вид в момента излъчваше по-скоро дяволитост.


- Джонатан, ако ме победиш на шах, аз ще ти напиша чек за десет хиляди долара. Но! – Голдман повдигна вежди и десен показалец. – Но държиш ли да чуеш обратното условие? Именно то ме накара да те потърся за двубой.


- Естествено. Стреляйте, Голдман. Целият съм слух, тъй като аз и без това нямам такава сума, с която да отговоря на вашата миза.


- О, триста дяволи на върха на иглата! Та разбира се, че нямаш! А дори и да имаше, знаеш, че не твоите десет хиляди ще нахранят Звяра на Уол Стрийт, ха-ха-ха! Ако загубиш... Ха-ха... Ако случайно загубиш... Ще искам от теб публично да се отречеш от марксизма си, да заклеймиш революцията, да признаеш глобализма и да заявиш на всичките си приятели, че единствено възможен, завършен и последен стадий на всяко едно общество може да бъде и е капитализмът, съчетан с либералната демокрация!




Диамантен часовник върху ебонитова пирамида удари звънко и кристално-вибриращо дванадесет на обяд.




-        Съгласен ли си?


-        Съгласен съм.




-        Добре! Да уточним регламента! Предлагам правилото „победа в три от пет партии”. Предлагам още общото време за всяка игра да бъде тридесет минути – по петнадесет минути за всеки, за всичките му ходове. Така теоретично (макар, че не вярвам да стигнем дотам, ха-ха-ха!) общото време е пет по тридесет, т.е. е равно на сто и петдесет минути, или два часа и половина, нали така?


-        Перфектно.


-        О’кей, тогава. Още малко подробности. По средата – почивка от половин час?


-        Става.


-        Секунданти, разбрахте ли?


-        Тъй вярно! – скокна Гласербел.


-        Разбрахме – потвърди Мер-Лин.


-        Въпроси?


-        Само един – Джонатан се надигна, за да си вървят с Мер-Лин.


-        Голдман слуша – ухили се Голдман. – По-висока миза?


-        Не. Но какво става в случай на реми?


-        Ха, очаквах този въпрос. Първо – аз ще те бия, знаеш това. Ха-ха-ха! И второ...


-        Ще има ли тай-брек? – остро го прекъсна Джонатан.


-        Не, няма да има. Защото, ако случайно се домогнеш до реми, за мен това няма да е удовлетворение. Че не ще получиш моите десет хиляди – и това хич няма да ме радва. Само довечера ще похарча тол


-        Довиждане. Ден от седмицата, час, място, съдия и прочие – Гласербел ще се погрижи  за детайлите и ще ви информира навреме. И помнете всички, че е нелегално, ха-ха!


Въоръжената охрана ги пое любезно, по коридорите, в асансьорите, чак до долу, и през изхода към успокоената Уол Стрийт те се върнаха към отреденото им битие.


-        кова с една очарователна Ребека, изящна и увличаща... За мен проблемът ще е, че ти няма да си загубил. И тогава и обратното ми условие пропада. А то е много, много важно за мен.


-        Ясно. Довиждане, Голдман.


[1] Unlimited (англ.) – неограничен (б.а.)

[2] Кампус – академичното градче на всеки един университет в САЩ (б.а.)

[3] Робърт Пърсиг, авторът на „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет” (б.а.)

[4] Columbus Circle – известно кръгово движение в Ню Йорк

[5] Газирана безалкохолна напитка