Svet Di Nahum (Bulgaria / Austria)  was born in 1970 in Sofia, Bulgaria. He is a graduate of the Department of Philosophy at Southern Illinois University. He has published short stories in numerous literary magazines in Bulgaria and throughout Europe; his work has been translated into English, German, Russian, Serbian, Turkish, Spanish, and French. His fiction has appeared in US literary magazines such as Drunken Boat, Gloom Cupboard, Danse Macabre, and Audience, and in HCE Magazine in UK. Di-Nahum is the author of The Wolf's Howl (Short Novel, 1994); The Unicorn in Captivity (Collection of Short Stories, 2007), RAPTUS (Novel, 2009) Nicola Against Nicola (Short Novel & Screenplay, 2012), The Doctrinaire (Novel, 2015), and The Hangman and the Clown (Stage Play, 2017). RAPTUS was a nominee for the Elias Canetti National Literary Award and was subsequently published in the United States by Hammer & Anvil Books (Las Vegas, 2013). His collection of short stories, Mozart in Prague, is accepted for publication by Cervena Barva Press, Boston, MA. Di Nahum serves as Press Secretary for PEN Center Bulgaria, defending human rights and freedom of expression. Winner of Essay Competition for World Noble Peace Prize Laureates 2013 in Warsaw (and Lech Walesa Foundation) with his essay Solidarity Restarted. Author of screenplays: Raptus (2010), The Second Life of Michael Jackson (2011), The Unicorn In Captivity (2012), Rays (2013). In 2012 wins BTV competition for sitcom episode (TV comedy series Home Arrest).

 

 

 

English

 

ESCAPE FROM CRIMEA

 

 

Based on actual events

 

 

The sun descends in a red flame over the Dobrudzha Plains, over the Free West, warming the sunflowers for a few final moments. At my back lies the Black Sea, which carried me here from Crimea, saving me from tyranny, allowing me freedom from the inconceivable audacity of a dictatorship. But the memory of my suffering lives on, burning just like that fiery sphere before me. Scenes from my life before and after blend together in my mind. Here, in the present, I see before me thousands of wind turbines, clustered across the great plains, spun by the breeze. Each rotation, each whirl of a blade, is a punctuated, eloquent whisper into the ether: “Why? Why? Why?” I turn east to the Black Sea and look across the dark water toward the horizon. Somewhere there is my Crimea.

 

I am Tanya, a Ukrainian from Sevastopol. I was a chemical engineer in a large production plant for artificial fertilizers. The plant ran on enormous quantities of natural gas, which came from Russia at twice the price of that in Europe.

 

Until 2014 I lived fairly well, although my salary was modest. I am 29 years old, not yet married. I come from a small village near Lviv. My parents live there still, as do my sister and her husband. I shared an apartment owned by the plant with my colleague Masha, who had managed to leave Kazakhstan and the Nazarbayev regime and find quiet refuge in Ukraine. She was a nuclear engineer.

 

I am no nationalist, and I was not particularly interested in politics. But I expected our leaders to be decent and honest people. Science was my hobby and I dreamt of pursuing my doctorate in chemistry at Sevastopol State University.

 

When ordinary Ukrainians resisted our corrupt president Yanukovych and his criminal faction, we accomplished something wonderful. Things changed. They may have shot us in the Maidan in Kiev, and we may have been beaten by the Berkut special forces, but in the end we were victorious.  Yanukovych was removed from power and fled to Moscow – the source of his orders for a long time anyway. Freedom, hope and the possibility of a new, independent life were all within reach. We were on a path toward Europe, toward the European Union. We had freed ourselves from the shackles of Putin and the war of imperial dissimulation that he waged on our country. At least, that is what happened for most Ukrainians. But not for us in Crimea.

 

 

In March of 2014 a referendum was called in Crimea about joining Russia. This was against the Ukrainian Constitution, but for all intents and purposes Crimea had already been occupied by Russian special forces, paramilitary units, secret Russian militias, armed bands and commandos. They had installed a commandant, a governor, a militia commander. On orders from the Kremlin, they announced and scheduled the referendum.

 

On the day of the referendum they gathered us all in the courtyard of the plant. Heavily armed men appeared, bearing no military insignia, led by a tall, strong, middle-aged man who called himself Chesnyakov. We later learned that he was a colonel in the Russian special forces and a veteran of the Soviet-Afghan War of the 1980’s.

 

“Think very carefully about your vote tomorrow!” barked Chesnyakov loudly and commandingly. “Remember that Crimea is and always will be Russian! Anyone who votes no may have to worry about where they’re going to work and how they’re going to live.”

 

We stood in somber silence. Our grey-haired director, a man of dignity, dared not say a word and stood in the back of the courtyard.

 

When we went to vote, all of the voting stations were surrounded by Crimea’s new, pro-Russian militia. There were tanks, AK-47s, machineguns, other guns, many soldiers and officers.

 

At the school where I was assigned to vote, young Ukrainian boys were demonstrating peacefully against Crimea joining Russia. Suddenly they were attacked by paramilitary units, along with gangsters and former Berkut forces. These beat up some of the boys and threw them like dead dogs in a big dumpster. They left others lying bloody on the pavement. Others they loaded nearly lifeless into military trucks of some sort.

I voted against. Most of my colleagues voted against. But somehow when they announced the results that evening, it turned out that 93% of Crimea had voted to join Russia. And that was the beginning of my own personal hell.

 

Just a week after this so-called “referendum,” which had been carried out with Kalashnikovs pointed at the citizens, our old director was replaced, and they began firing the Ukrainians at the plant.

 

We held a strike in front of the plant. We held up posters: “Stop firing Ukrainians!” “Energy independence from Russia!” “Think about food for our families!”

My roommate Masha and I, along with around ten colleagues, held up a huge sign:

 

 

 

STOP THE OCCUPATION OF CRIMEA!

 

 

 

Suddenly two large commando units and civilian paramilitary formations came out of nowhere. They came at us with clubs and sticks. They dragged people along the ground and kicked them in the head.

 

They grabbed our unit head, Ivanchuk, and pulled him in front of us to make an example of him. Colonel Chesnyakov stepped over. He had now been officially put in charge of the Crimea militia.

“I warned you!” Chesnyakov shouted. “Who do you think you are? Well? Disgusting Bandera revolutionaries! Knuckleheads! Imbecile rustic peasants! I told you, Crimea is ours! You bunch of trash!”

Chesnyakov pulled out a pistol and shot behind Ivanchuk’s head. The man thought he was dying, and he crumpled to the ground, terrified. We sighed in relief when we saw that he was alright. But then Chesnyakov, grabbing him with one strong fist, lifted him by the collar out of the dust, put the muzzle of his gun to the back of Ivanchuk’s head, and pulled the trigger. It was a horrifying sight – blood and brains sprayed out in our direction and the people in front got splattered. I watched as Ivanchuk writhed on the ground and then convulsed before finally going still. It was the first time I had seen a person die. I turned around and vomited. All around, women and men were throwing up, cursing, pleading, crying and screaming.

 

Chesnyakov stood in front of us and laughed.

 

“Any more protests, you rats? Well? Who wants to join Ivanchuk?”

 

We trembled in silence.

 

The commandos arrested twelve of our union organizers, loaded them into armored jeeps, and disappeared, led by Chesnyakov.

 

I didn’t sleep a wink that night. I kept picturing poor Ivanchuk’s shattered head. Chesnyakov’s ugly face kept popping out at me, yelling, “I’ll send you to the bottom of the Black Sea for the fish to gnaw the skin off your bones!” Old fears and traumas kept me awake as well. I recalled my first job as a junior engineer, at a natural gas metering station on the Russia-Ukraine border. My role was to monitor the gas transit, to take samples to track the quality and quantity. During the night shifts I noticed that Russia was putting less gas through, and with a composition of lower quality than had been agreed to. Ukraine was being defrauded while paying exorbitant rates. I recorded the data diligently in the record. I didn’t know or suspect then that the head of the transit station was a Moscow man. He destroyed the records, and to get back at me he came to me when I was on night duty, pressed me against the control panel and groped me roughly. I pushed him away and slapped him, ran from the station in the dark of night, and walked six kilometers in the December cold to get to my hostel. I was lucky not to be attacked by the nasty street dogs that often inhabited this unpopulated border area.

 

             In the morning, my face puffy and eyes bloodshot after a sleepless night with not a minute of rest, I went to work, in total shock from the horror and violence that were still fresh in my mind. My colleagues were in the same state: defeated, despondent, confused, depressed. They started calling us into the new director’s office one by one. My turn arrived in just an hour.

 

 

I went into the plant director’s office, quivering and terrified.

 

He was seated behind his enormous desk, a remnant of times in the USSR when the plant was called Leonid Brezhnev. A large portrait of Vladimir Putin hung over his head.

 

Grinning maliciously, the director did not invite me to sit, but left me standing by the door. He fixed his eyes on me and murmured:

“Effective immediately, consider your employment terminated. And as the apartment is plant property, you and Masha must be out by tonight.”

 

“But I … That would leave me out on the street… Are there grounds for my termination?”

 

 “There are. Incompetence, and serving as a bad influence on the work environment. That’s all. Have your things out of the apartment by eight o’clock tonight and leave the key with the porter. Dismissed.”

 

I turned away, grabbed the doorknob, started to open the door. Then I turned again to face the director, and whispered.

 

“Criminals!”

 

He just laughed even more deviously and reached for the phone to have his secretary call in the next rebel identified for termination. He glanced up at me with revulsion and spoke with a scowl, in a low and emphatic voice, almost a hiss:

“Get the hell out of here, Bandera trash.”

 

In the late afternoon Masha and I gathered our modest belongings, vacated the apartment, left the keys and walked out into the street, out of work and homeless. She was planning to go to her brother’s place in Kiev.

 

We went to a club by the sea, a bar and coffee shop called Admiral, to say our goodbyes. We had been roommates and good friends. We had participated together in the strike, and together they fired us.

 

The rough waves hitting the shore below moaned like an unfairly wounded giant, rising to exact revenge against a mob of infidels.

 

 

At just that moment Masha and I realized that what we had known as our country was coming to an end.

 

We each ordered coffee, and then suddenly sensed an unseen threat. We glanced around timidly at the tables nearby and were horrified to see colonel Chesnyakov

Sitting like a king in a booth that was off limits to regular customers, a $2000 bottle of Louis XIII cognac lying empty on the table, Chesnyakov demanded a cigar. He was drunk and his mood was dark. The waiters behaved like servants, bowing obsequiously as they presented two large wooden boxes for his inspection. He chose an enormous Cuban cigar, and the head waiter made to light the cigar with an ordinary lighter. As a result, the wretched and foolish servant received a whack across the face, and if he hadn’t jumped aside in time he would have received a kick from Chesnyakov as well. The bartender saw what had happened and ran over with a long wooden cigar match.

 

And he placed it on the table without a word. The colonel struck the match and took obvious pleasure in turning the cigar while drawing the flame along its length. He repeated this process with another match. He went through a third. And then another, and one more after that. Finally, he lit the cigar, nodded and leaned back.

 

His telephone rang.

 

Zdravstvui, Sergei!” Chesnyakov’s commando voice thundered throughout the bar.

 

Then he listened carefully to the explanations on the other end, and ordered:

 

“Yes, horosho, buy the refinery in Genoa! Transfer two billion from the office in Lausanne! I’ll deal with Berlusconi afterwards, we’re meeting next Monday!”

 

Clearly the caller then asked a stupid question, because Chesnyakov scowled and responded sharply:

 

“It’s none of your business where! Do what I say and report back! That’s all! Until further contact! And if you come up short, remember Mayakovski! You remember his last words, don’t you, before he ‘killed himself?’ ‘Comrades, don’t shoot!’ Over and out!”

 

At that moment a customer in the next booth, angry at the noise, shouted furiously:     

 

“Hey, caveman, what world are you living in, man? Why can’t you let people enjoy their drinks in peace?”

 

Chesnyakov didn’t even turn around. He simply lifted his left hand, bent his fingers to a right angle, hid his thumb beneath them, and with a slight sideways gesture pointed this simulated blade toward the left side of his neck.

 

Four elite commandos jumped up from a table in the corner, expertly grabbed the customer, and dragged him outside, all the while beating him on the head. They threw him onto the dock, kicked him for a while, and then threw him into the breakwater. (The next day the newspapers said he had gotten drunk and drowned.)

 

 Even this bloody event that was so suited to his taste failed to brighten the evil Chesnyakov and distract him from his gloomy, dark, drunken dejection.

 

Every second he was puffing on his expensive Cuban cigar, he was a man of power from Moscow. He started talking to the empty space in front of him:

 

“People came to power who wanted to establish a unified order. Made of iron, of steel. I was created and produced by these very same people, those who helm the Kremlin, with the ship in the hands of a great, new Admiral. You joined up with the doomed and rejected, with traitors to Mother Russia, with the liberals! This is what you get, you imbeciles! Eh, you lived well for ten years or so under that troll Yeltsin, yes! You stole. You robbed. You sold our country to the Americans! But now your end is coming. I’ll destroy you all!”

 

Ironically, he himself was a high-level official in a huge oil conglomerate, a whole empire. He was in the top elite of Russia and dined only with the top elite. Even that hotel across from us was his – just another pearl in his crown, just like that, for variety.

 

 

 Chesnyakov mumbled to himself

 

“Grandpa Aleksei, veteran of Sevastopol… Ah!”

 

Then he looked up and sang in a loud voice, raspy and frightening:

 

We set off a few of us strapping young men

 

Behind every fusillade ten of us sailors.

 

The nymphs of the sea, they wordlessly beckoned,

 

But we were protected by our St. Andrei!

 

 

 

“I dedicate this to the sea!” cried Chesnyakov. “Yes, to the Black Sea! The Song of Admiral Ushakov!”

 

Then he turned to his commandos, most of whom were also drunk, and to the bartender and the waiters, and commanded:

 

“Sing with me boys! Don’t be cowards!”

A discordant sound rose over the surf , raspy and dark, like a chorus of drunken sailors, or of pirates:

 

 

 

Standing before us the Sultan himself,

And blacker than death stood his blackamoors too.

 

But our hearts were eager to hasten to glory,

 

And we were protected by our St. Andrei.

 

 

“The vile Americans are to blame for everything!” Shouted Chesnyakov. “And their underhanded agent, the traitor Gorbachev! I will never forgive him, I, veteran of the battle of Kabul! Who abandons whom?  The older sister abandons the younger? And then the young one despises her? Absurd! No, Ukraine is the younger sister and she will be ours, ours, ours! Crimea is ours already! Glory to the heroes of Sevastopol!”

 

 

Suddenly Chesnyakov’s blurred glance fell on Masha and me. The hair rose from our skin.

 

“Oh, you, Bandera whores! The ones who were protesting at the chemical plant, right? I know you, yes! Now you will dance! Take off your clothes immediately. I want you naked!

 

 

Chesnyakov’s commandos pulled us up from our table, one pointed his machine gun in our direction, others beat us, ripped our clothes, stripped us completely naked and forced us to perform a belly dance before Chesnyakov’s table. I remembered how my Russian supervisor had groped me at night at that gas metering station on the border. This humiliation now was many times worse, increasing my psychological trauma threefold. They toyed with us, laughing like idiots, and the drunken chorus continued to shout wildly:

 

 

 

Our numbers increased, we teemed from the sea

 

Souls without fear, seasoned by blood –

 

Volley after volley, we felt quickened on the swells,

 

And from up on the mast: faith from our St. Andrei!

 

 

Chesnyakov snapped his fingers and they brought him another bottle. He grabbed it and filled his squat glass to the rim with cognac.

“Bottoms up, Colonel!” He toasted to himself.

 

Then he downed another. And another one after that.

 

“To honor!” He yelled frantically. “A volley for Colonel Chesnyakov! A many who was and always will be true to mother Russia! To the officer of honor, Pavel Chesnyakov! To the fact that if necessary he will die with his head held high, understood and forgiven! To Colonel Chesnyakov, who heeded the voice of the Admiral! The voice of the true President! A salute to the President!”

 

He emptied the entire magazine of his Kalashnikov into the ceiling. Slivers of silver sextants fell from above.

 

Then he turned to us:

“Now get out of here, Ukrainian bitches! Go disappear off the face of the earth! Protest against me, will you?! Call us occupiers, the owners of Crimea!? You’d better go hide on the moon, because if you’re anywhere in Ukraine I’ll hunt you down! My trusted agents are everywhere! I’ve looked into your whole story. Yours too, Masha. I’ll find you with your brother in Kiev, and you, Tanya, I’ll bring you in for the pleasure of my boys. That’s right, I’ll drag you out of that village of yours near Lviv, where your mother and father are, and your sister and her husband, and I’ll bring you in as the company plaything, you dirty Bandera rag. Get out, Ukrainian slime! Bandera whores, both of you, out!”

 

The commandos threw us out on the street, naked. We were scared to death, and ashamed. We hid in the dark corners, away from the light of the streetlamps. We took shelter in the quiet yard of a house near the pier, hiding among some dark bushes. We cried and sobbed and held on to each other. There was no longer a place for us in Crimea or Ukraine, Chesnyakov had warned us, and he knew the names and addresses of our relatives.

 

A lamp in the house went on unexpectedly. The door opened and we saw an elderly couple with a flashlight. They shone it on us. When he saw we were naked, the man turned away. The woman called to us:

 

“Come here my dears. We heard what happened. Some neighbors were at the Admiral club, and they told us that Chesnyakov had done terrible things to two young women. That must be you. Come. Come in. Don’t be afraid.”

 

 

She showed us to the bathroom. We bathed, and she gave us clean clothes.

 

Then they set the table and invited us to eat. Their name was Savchenko. They were pensioners.

 

“What are you going to do now?” He asked me.

 

“I don’t know,” I answered. “I want to go to Bulgaria.

 

“Why Bulgaria?” asked Mrs. Savchenko.

 

“Because the only option I can think of is that I have a cousin in a small town in the northern part of the Bulgarian Black Sea. I think it’s called Shabla.”

 

“Have you been there?” Mr. Savchenko chimed in.

“No. I went to Bulgaria once for vacation, but that was in a resort, Golden Sands, a completely different place, and it was long ago.

“Then how will you track down your cousin? Do you know her family name?”

 

 

 

“Her name is Natalia. Natalia Harchenko. But she married a Bulgarian, a sailor, and she probably changed her name. I can ask people about Natalia the Ukrainian, she’s a piano teacher as far as I know, and it’s a small town, so someone will surely know her. Hopefully she can take me in at first. Besides, Bulgaria is in NATO and EU now. Kremlin has no power over it whatsoever, it is not like before, thank God... I will be safe there, far from Chesnyakov's clutch. ”

 

My roommate Masha was quiet, afraid. Mr. Savchenko gave her a look of concern and critical resignation, like a parent worried whether his child will be able to handle what lies in store. He sighed, and then looked at me again.

 

 

“And how do you plan to get there?”

 

 

“I don’t know. By bus?”

 

“Hmm. The border between Crimea and Ukraine is closed. And the new border police, all Russians now, might have orders to report to Chesnyakov when they see your passport. Don’t count on him forgetting just because he was drunk. He is a dangerous Moscow dog who’s brought tears to many a mother.

 

 

“Well, what should I do then? I asked sadly.

 

“I can help you,” answered Savchenko. “Since my pension doesn’t go very far, I make some extra money as a fisherman. I have a small motorboat. If the sea is calm I can get us to the northern shore of Bulgaria. I have a GPS, so we can find Shabla. As far as I’ve heard from other fishermen, there’s a lighthouse there, and a fishing pier and a quay where I can moor the boat. I can leave you there and come back. If the weather is good it’ll take me ten or fifteen hours one way. But… It will cost money. For fuel, but not just that. The risk is huge, if the Russian coast guard catches us. They’d confiscate my boat, they’d fine me, and they’d even throw me in jail for human trafficking… It’s really dangerous, you know…

 

 

“How much?” I asked excitedly, seeing a chance to escape to freedom.

 

“Well… Around three thousand dollars…”

 

I was quiet for a second. I had two thousand dollars in the bank. I told him honestly:

 

“I have only two thousand. That’s all I have. As God is my witness.”

 

Mr. Savchenko exhaled quietly, thought for a moment, and then nodded and said:

 

 

“Fine. What else can I do? You’re one of us, Ukrainian, ill-treated, afraid, tormented. I’ll help you. Bring me the money tomorrow. Right now there’s a storm, but the forecast calls for it to end within two days, and then they’re expecting at least two days of tranquil seas. That will be enough for me to get there, leave you, and return. We’ll go the first night possible after the storm.

 

Masha sat there quietly, worried.

 

“Will you come with me? I asked her. Then I realized she might not have any money.

 

“Mr. Savchenko, could you take both of us for the two thousand that I have?” I looked pleadingly at my host.

 

“I could,” answered Savchenko simply. “It’s true that…”

 

 

“I have some money saved, that isn’t the problem!” Masha broke in quickly and nervously. “I’m afraid! I don’t want to fall into the hands of those guys from the border police! I don’t want them to drug me! I don’t want to dance naked! I don’t want them to grope me, or they could even rape me!”

 

 

“Alright, alright, take it easy,” I patted her shoulder. “What will you do then?”

 

“I’ll take a risk and try to get to my brother’s in Kiev by bus. Whatever happens, I have to make it there! I can’t stay here! I got out of Kazakhstan before, away from that impudent despot Nazarbayev. I found quiet refuge in Crimea and now Putin’s come along with his gangsters! There’s no rest for a regular person! No peace or dignity! And no freedom at all! Only dictators!“

 

The next day, Masha said goodbye to me and the Savchenko family. I saw her off at the bus station. She boarded a bus for Kiev. I watched through tears as she looked for a seat among the other passengers. She took a seat by the window and smiled at me. I wondered what her fate would be, whether she would make it. My heart ached, for her and for me too. The bus pulled out slowly. She started crying too, she couldn’t help it. She blew me kisses and waved through the glass.

 

 “Farewell,” I read on her lips.

 

 “See you soon, Masha!” I yelled from the platform of the Sevastopol bus station.

 

I went to the bank and withdrew my savings, and that night I gave the money to Mr. Savchenko.

 

 

“We leave tomorrow night,” he said, and he handed me back a fifty dollar bill. “Buy the things you’ll need for the trip – food, especially canned things and crackers, take plenty of water, at least one change of warm clothes, batteries, medicine, cigarettes and a bucket. Mine is very dirty.”

On the day when we were to depart, I went to the market and bought everything I needed, including the bucket that Savchenko told me about, although I did not understand why he needed it. But I could not find cigarettes anywhere – there had been a shortage since the Russians occupied the peninsula. I went to a guy on the black market who always had a secret supply. In recent weeks he was the only one who had hard-to-find items, though always at twice the price.  

 

He gave me a carton of cigarettes. He was quiet and focused. I pulled out the money. But he shook his head and refused to take it.

 

 

“Your money’s no good with me today,” he said carefully. “Put it away, you’ll need it. And don’t even think about coming back – for now there’s no way back. Your friend Masha they arrested at the border. Who knows what will happen with her. So get out of here as fast as you can.”

 

I felt a deep pain. Poor Masha. Sorrow filled my eyes with tears. Then suddenly I realized something and my heart filled with fear.

 

“But how… How do you know these things?” I asked timidly.

“Smugglers know everything,” he replied darkly. “Come on, quickly, get out of here. May God protect you.”

 

When night fell we climbed into Savchenko’s motorboat and quietly moved away from the fishing pier. As we started to leave the inlet, we saw powerful lights in the sea – Savchenko explained that these were Russian missile boats, torpedo boats, destroyers, cruisers, frigates, and gunboats, and there were submarines too. Helicopters were circling in the sky, and I could hear the whine of airplane engines.

 

“They brought in an aircraft carrier, too, the bastards,” said Savchenko. Look, their fighter planes are always taking off, and others are landing. They won’t leave our Ukraine alone! They took Crimea from us. May they rot in hell!”

 

We had put some distance between us and the lights, and I was praying to make it out when out of nowhere a strong spotlight shone on us from the darkness and we heard a rough male voice through some kind of bullhorn:

 

“Stop! Coast Guard!”

 

“Shit!” Savchenko cursed. “Quick, come over here.”

 

Savchenko hid me in a barrel, and on top of the barrel he threw some old fishing nets, ropes and some kind of greasy rags that smelled like oil. The barrel was at the dark end of the deck, in the corner, and through a slit between the boards I could watch what was happening.

 

The Russian cutter pulled up alongside our boat, and boat hooks and ropes landed. Four strong, well-built men jumped aboard the fishing boat, landing deftly near Savchenko. One of them leaned on the barrel. I could smell smoke from a lit cigarette.

 

“Where are you going this time of night, old man Savchenko?” Asked the cutter captain slyly.

 

“I have nets out for flounder. I’m going to check the catch.”

 

“Is that right, in the middle of the night?”

 

“Well you know our tricks. It’s warmer now.”

 

“Sure, it’s warmer, but don’t try to bamboozle us. It’s barely the end of March and you’re looking for flounder, for god’s sake?”

 

“Oh, I got mixed up. I’m an old man and sometimes I don’t make any sense. It’s goby that I’m out for.”

 

“Even for goby it’s too early.”

“It isn’t too early. There’s goby out there. Just three days ago, before the storm, Kovalchuk pulled out a couple of nets and…”

 

“Enough, enough!” The coast guard captain cut him off sharply. “Enough nonsense! It’s just sea snail out here now, and only during daylight, and we know you’re not out for snails. You’re not here for fish. I’m guessing it’s contraband cigarettes. So let’s have a little taste!”

 

Savchenko sighed, pulled out a hundred dollar bill. He handed it to the captain, who scowled and erupted angrily at the old man:

 

“Are you fooling around with us? You want to sleep behind bars tonight? Get it together, man!”

 

Savchenko sighed even more deeply, pulled out another hundred, handed it over, and said:

 

“Boys, I don’t have any more, that’s all.”

 

“Fine.” The captain pocketed the money, with a dissatisfied look. “I’ll let you go this time, but don’t let it become a habit to be so stingy. You know very well this isn’t enough, and next time it’s not going to work, remember that! But if you pay regularly and well, you won’t have any problems with us. Now let’s get out of here!”

 

The captain hopped back into the cutter, and his men followed. They gunned the engine and disappeared quickly into the darkness. The motorboat was left rocking in the wake of the fast-moving vessel.

 

I breathed a heavy sigh of relief. I heard Savchenko saying softly:

 

“Best to stay a little longer in the barrel until we get out into neutral waters. You never know who else might turn up! Bandits!”

 

After about half an hour he was kind enough to pull me out of the barrel. I had to pee really badly and I asked where the toilet was. Savchenko laughed and handed me the bucket that I had purchased.

 

“Here’s your toilet. You can use it at that end there, behind those casks. Don’t worry, I can’t see anything from this side. I have another bucket for myself, but I’m ashamed at how dirty it is. That’s why I asked you to buy your own bucket, which will be clean at least at first.”

 

We laughed for the first time in three days.

 

The sea was smooth and calm. There were clouds here and there in the sky but it was mostly clear. You could see the half moon and many stars.

 

The motor hummed along evenly and quietly. Savchenko gave me some blankets and I slept in the cockpit. He stayed at the helm, smoking one cigarette after another, pouring coffee from a huge thermos, adding a bit of rum from time to time.

 

 

At dawn Savchenko nudged me in the shoulder to wake me up.

 

“Come take a look at something beautiful!

 

I woke up right away. At first I had trouble figuring out where I was. I was afraid and started to yell.

 

“Relax, relax my girl! You’re among friends! There’s nothing to be afraid of anymore!”

 

I gathered my wits, calmed down, and looked in the direction indicated by Savchenko’s callused hand.

 

I saw a few large dolphins jumping and diving close to the boat, giving off their special sound. This made me happy.

 

“You see, we made some sea friends,” said Savchenko with a smile.

 

An hour later we docked at the fishing pier beyond the Shabla lighthouse, in Bulgaria.

 

The sun was rising over the sea to the east.

 

Savchenko helped me out of the boat and placed my bags on the pier.

 

“I hope you find a home here!” He said. “Good luck!

 

He turned toward the boat, started to board, but then turned around and sighed, coming back toward me. He put his hand into some hidden inside pocket and handed me one thousand five hundred dollars:

“I don’t have the heart to leave you alone in a foreign land without a cent to your name. You can’t start a new life without any money at all.”

“But you said… I mean …” I started, emotional and confused.

 

“I know, I know, this time I’ll do it with no profit,” Savchenko smiled. “What I have left will more or less cover the fuel. Be happy!”

And then he jumped quickly into his boat, turned on the engine and started back.

 

 

 

After that things turned out well for me. I found my cousin and she and her husband took me in for a while. They helped me find a job as a lab technician in a local cable factory. People in town are good and kind. I rented a place on my own, a small, old house near the sea. The yard is full of fig trees and pomegranate trees. Grapevines hang above them, and Nohan grapes fill with sweet juice. Swallows gather on the wires, the sea shimmers and sparkles, and they’re harvesting sunflowers in the fields. The fishing boats leave the inlet in the early hours and return full at dusk. My small, immaculate rooms are furnished with old pieces, covered with lace. In the air there is a scent of Bulgarian herbs – chubritza, Queen Anne’s lace, pennyroyal, spearmint, lemon balm, thyme, lavender, linden. And the scent of village life, of a simple life, of gentle forgetting under the stars. Life somehow goes on.

 

That is my story.

 

             And at the end of each day I come back here, by the Black Sea. The rosy sky at sunset sorrowfully covers the scars of the advancing blue-grey. But there are wondrous icicles there, the work of a tender mermaid who has unexpectedly acquired artful wings. And the piles of God’s creation – the canvass sail of silent destiny – are once again worthy tonight of the last flight of the sea eagle.

 

As in Sevastopol, here too the sea sometimes moans like an unfairly wounded giant, rising to exact revenge against a mob of infidels. Revenge against whom? I am not interested in revenge. I want only peace and freedom. I found them on this side of the Black Sea. It is hard for me to believe that I suffered so much only because I wanted to be free. But so it is with tyrants. It’s in their blood.

 

Deep inside I maintain hope that my Crimea will recover from dictatorship, free from the shackles of a foreign burden and oppression, and will see a new life without Chesnyakovs and Putins. I dream of returning one day to embrace my mother, my father and my sister. We never had a chance to say goodbye.

 

Until then I will always look to the Black Sea, across the dark water, and my heart will fill with longing for my lost motherland, I will want to forget my suffering, my wounds and humiliations. I hope not for a barren wilderness but for a new spring, not for poison, but for restorative waters. I will never give up hope, even at night when I whisper to the east through bitter tears:

 “Farewell, my Crimea!”

 

Bulgarian

 

 

 

Бягство от Крим

 

/разказ/

 

По действителен случай

 

 

 

            Над добруджанската равнина, над свободния Запад, слънцето залязва в огненочервено и обгаря за последно слънчогледите. Зад гърба ми е Черно море, което ме пренесе от Крим дотук, което ме спаси от тиранията, даде ми свободата да се отърва от безумната наглост на един диктат. Но споменът за страданието е жив и пари като това огнено кълбо насреща ми. Пред очите ми се смесват сцените на моя живот преди, а сега, в реалността, виждам хиляди ветрогенератори, набучени по огромната равнина, въртящи се от бриза, и всяко тяхно завъртане, всеки мах на крилото отривисто и красноречиво шушне в етера: „Защо? Защо? Защо?“ Обръщам се на Изток, към Черно море, и се взирам надалеч, над тъмната вода. Там някъде е моят Крим.

 

            Аз съм Таня, украинка от Севастопол. Бях инженер-химик в един голям комбинат за производство на изкуствени торове. Заводът се нуждаеше от огромни количества природен газ, а той идваше от Русия на цена, двойно по-висока от тази в Европа.

 

 

 

           До 2014г., живеех спокойно, макар и със скромна заплата. На 29 години съм, не съм омъжена все още. Произхождам от малко село близо до Лвов. Там и сега живеят родителите ми и сестра ми с мъжа си. Делях служебна квартира с една колежка, Маша, която бе успяла да се измъкне от Казахстан и режима на Назърбаев и бе намерила тихо убежище в Украйна. Тя пък беше инженер по ядрена физика.

 

 

 

            Аз не съм националист. Не ме вълнуваше особено политиката, но държах нашите управляващи да са почтени и честни хора. Моето хоби беше науката и мечтаех за докторантура по химия в Севастополския държавен Университет.

 

 

 

            Когато ние, обикновените украинци, възнегодувахме срещу корумпирания ни Президент Янукович и неговата криминална клика, се случи нещо прекрасно. Нещата се промениха. Да, стреляха ни на Майдана в Киев, биха ни беркутовците, но накрая победихме. Янукович се махна и избяга в Москва, откъдето и без това му дърпаха конците открай време. Пред нас блесна свободата, надеждата, възможността за нов, независим живот. Тръгнахме към Европа, към Европейския съюз, отървахме се от оковите на г-н Путин и неговото имперско мракобесие над родината ни. Да, наистина, за повечето украинци стана така. Но не и за нас в Крим.

 

            През март 2014г. в Крим се насрочи референдум за присъединяване към Русия. Това противоречеше на Конституцията на Украйна, но Крим бе вече на практика превзет от руски специални части, пара-военни отряди, тайни руски милиции, въоръжени групи и командоси. Сложиха си комендант, губернатор, началник на милицията. По заповед от Кремъл огласиха и насрочиха дата за референдум.

 

            В деня преди референдума ни събраха в двора на комбината. Появиха се тежковъоръжени мъже без отличителни военни знаци. Предвождаше ги висок, як мъж на средна възраст, представи се като Чесняков. После разбрахме, че е полковник от руските специални служби и ветеран от войната на СССР в Афганистан през 80-те години.

 

 

 

-        Внимавайте как ще гласувате утре! - високо и заповеднически отсече Чесняков. - Помнете, че Крим е бил и ще бъде руски! Който гласува против, да му мисли после къде ще работи и как ще живее.

 

            Ние мълчахме мрачно. Нашият стар директор, достоен човек, не смееше да се обади и стоеше в дъното на двора.

 

 

 

            Когато гласувахме, всички изборни бюра бяха обсадени от новата про-руска милиция на Крим. Имаше танкове, картечници, оръдия, много войници и офицери.

 

 

 

            Край училището, в което ми са падаше да гласувам, млади украински момчета провеждаха мирна демонстрация против присъединяването на Крим към Русия. Внезапно бяха нападнати от пара-военни части, както и от гангстери, бивши служители на Беркут. Пребиха част от момчетата и ги нахвърляха като умрели кучета в един голям контейнер за смет. Други оставиха да лежат окървавени на паважа. Трети качиха, почти безжизнени, в някакви военни камиони.

 

 

 

            Аз гласувах против. Повечето от колегите ми бяха против. Но когато вечерта обявиха резултатите, изведнъж някак се оказа, че 93% от жителите на Крим са гласували за присъединяване към Русия. И така се започна моят ад.

 

 

 

            Само седмица след така наречения „референдум“, който се проведе под дулата на калашниците, нашият стар директор бе сменен с нов. Започнаха да уволняват украинците от завода.

 

 

 

            Направихме стачка пред комбината. Имаше плакати : „Спрете да уволнявате украинци!“, „Искаме енергийна независимост от Русия!“, „Помислете за хляба на нашите семейства!“.

 

 

 

            Аз, моята съквартирантка Маша, заедно с десетина мои колеги държахме огромен транспарант на украински и английски:

 

           

 

СПРЕТЕ ОКУПАЦИЯТА НА КРИМ!

 

STOP THE OCCUPATION OF CRIMEA!

 

 

 

 

 

            Изведнъж отнякъде се изсипаха две роти едри командоси и цивилни пара-военни формирования. Започнаха да ни налагат с палки и тояги. Влачиха хора по земята и ги ритаха в главите.

 

            Заловиха нашия началник цех, Иванчук, и го изкараха пред нас за назидание. Към него пристъпи полковник Чесняков. Той беше вече официално назначен за началник на кримската милиция.

 

 

 

-        Аз ви предупредих нещо! - кресна Чесняков. - А вие какво искате? А? Гадни бандеровци! Тиквочи! Пандури! Казах ви, че Крим е наш! Боклуци такива!

 

 

 

            Чесняков извади пистолет и стреля зад главата на Иванчук. Човекът помисли, че умира, и се свлече от страшен уплах на земята. Отдъхнахме си, че е жив. Но в този момент Чесняков с мощната си лапа го вдигна за яката от прахта, опря дулото в тила му и стреля. Беше ужасяваща гледка – кръв и мозък плиснаха право срещу нас, опръскаха хората в първите редици. Гледах как Иванчук агонизираше на земята, гърчеше се и после застина. За първи път виждах как умира човек. Обърнах се и започнах да повръщам. И жени, и мъже повръщаха, кълняха, молеха се, плачеха и крещяха.

 

 

 

            Чесняков се хилеше насреща ни.

 

 

 

-        Ще протестирате ли още, гадове? А? Още някой иска ли да отиде при Иванчук?

 

 

 

            Разтреперано мълчахме.

 

            Командосите арестуваха дванадесет от нашите синдикални организатори, натовариха ги на бронирани джипове и изчезнаха, предвождани от страшния полковник Чесняков.

 

 

 

            Цялата нощ не мигнах. Пред очите ми беше разтрошената глава на горкия Иванчук. Пред мен се изблещваше грозното лице на полковник Чесняков и ми крещеше: „Ще те пратя на дъното на Черно море, да те оглозгат рибите там!“ Обадиха се и стари страхове и травми. Спомних си първата си работа като начинаещ инженер, на една газ-станция на границата между Русия и Украйна. Трябваше да наблюдавам транзита на газ, редовно да вземам проби и да следя качеството и количеството. По време на нощните дежурства установих, че през нощта Русия подава по-малко газ и с по-ниска консистенция, а Украйна си плащаше скъпо за договорените количества и съответно беше редовно ощетявана. Записах надлежно данните в дежурния дневник. Не знаех тогава и не подозирах, че началникът на газоразпределителната станция е човек на Москва. Той унищожи данните от дневника, а за отмъщение дойде при мен, когато пак бях дежурна през нощта, притисна ме до контролното табло и взе да ме опипва грубо. Блъснах го, ударих му шамар, избягах в тъмната нощ от станцията, вървях пеша през декемврийския студ 6 километра, за да се прибера в общежитието си. Добре, че не ме нападнаха злите бездомни кучета, които често се навъртаха в тази безлюдна погранична зона.

 

 

 

            На сутринта, с подпухнало лице и зачервени очи, без капка сън и отмора, в силен шок и от пресния ужас и насилие, отидох на работа. Колегите ми бяха и те като мен: смачкани, обезверени, объркани, депресирани хора. Започнаха да ни привикват един по един при новия директор. Само след час дойде и моят ред.

 

            Влязох в кабинета на директора на комбината, разтреперана и уплашена.

 

            Той се беше разположил зад огромното си бюро. Останало още от времето на СССР, когато заводът се наричаше „Леонид Брежнев“. Над главата му висеше голям пресен портрет на Владимир Путин.

 

 

 

            Ухилвайки се ехидно, директорът не ме покани да седна, остави ме да стоя права до вратата, вторачи се в мен и ниско забоботи:

 

 

 

-        Считайте, че от днес сте уволнена от работа. До вечерта следва двете с Маша да освободите и служебната квартира, собственост на нашия завод.

 

-        Но аз... Оставам на улицата... Имате ли мотиви за моето уволнение?

 

-        Имаме. Несправяне с работата и нарушаване на трудовата дисциплина. Точка. До 8 вечерта квартирата да е опразнена и ключът да е предаден на портиера. Свободна сте.

 

 

 

            Обърнах се, хванах дръжката на вратата, открехнах я, после се обърнах към директора и изшептях:

 

-        Престъпници!

 

            Онзи само се ухили още по-ехидно и се пресегна към служебния телефон, за да поръча на секретарката си да извика следващия бунтар, нарочен за уволнение. Вдигна поглед към мен с омерзение и продума свъсено, пак ниско, натъртено, почти съскайки:

 

-        Разкарай се завинаги оттук, бандеровски боклук!

 

 

 

            В късния следобед двете с Маша си събрахме скромния багаж, опразнихме квартирата, оставихме ключовете и излязохме на улицата, безпризорни и безработни. Тя възнамеряваше да пътува за Киев при брат си.

 

            Решихме да седнем в един крайморски клуб, бар и кафене, казваше се „Адмирал“, за последно, да си вземем довиждане. Бяхме и съквартирантки, и добри приятелки. Заедно участвахме в стачката, заедно ни уволниха.

 

 

 

            Притиснат от страшните си талази, прибоят долу ревеше като подло ранен исполин, възправящ се срещу сганта неверници, за да въздаде отмъщение.

 

            И сега, изведнъж, аз и Маша разбрахме и осъзнахме, че за нас иде краят на онова, що наричаме родина.

 

            Поръчахме си по чашка кафе, но изведнъж усетихме някаква невидима заплаха, започнахме страхливо да се озъртаме наоколо, към съседните маси. С ужас видяхме полковник Чесняков.

 


            Разположил се като цар в забраненото за обикновени посетители сепаре, отбутнал настрана празна бутилка коняк „Луи 13-ти” за две хиляди долара, Чесняков поиска пура. Беше мрачен и пиян. Сервитьорите се държаха като лакеи, раболепно донесоха масивна дървена кутия и се поклониха. Той избра една гигантска кубинска пура, а обер-келнерът понечи да му подаде огънче от газова запалка. В резултат, този нещастен и глупав слуга получи шамар и ако не беше побягнал навреме, щеше да го застигне и ритникът на Чесняков. Барманът видя какво става и своевременно дотича със специален, много дълъг кибрит с дебели клечки.
            И го остави на масата мълчаливо. Полковникът драсна отстрани, с наслада поднесе огъня по протежение на цялата пура, въртейки я. После повтори същото с втора клечка. Унищожи и трета. И още една. И после – още една. Накрая запали пурата, кимна и се облегна назад.

 

            Иззвъня телефонът му.
            - Здравствуй, Серьога! – прогърмя в целия бар командирският глас на Чесняков.

 

            После изслуша внимателно отсрещните разяснения и заповяда:
            - Да, хорошо. Купувайте рафинерията в Генуа! Два милиарда да се преведат от офиса в Лозана! С Берлускони аз ще се договарям после, имаме среща другия понеделник!

 

            Очевидно събеседникът му зададе глупав въпрос, защото Чесняков се намръщи и го скастри:
            - Не те интересува къде! Действай и докладвай! Това е всичко! До следващата спец-свръзка! И ако се издъниш, спомни си за Маяковски! Нали знаеш последните му думи, преди да се „самоубие“ - „Другари, не стреляйте!“ Край! (Over and out)

 

            В това време от съседно сепаре някакъв разярен от шума посетител се провикна гневно:
            - Абе, казак, ти на кой свят се намираш, бе? Защо пречиш на хората да се насладят на спокойствието?

 

            Чесняков не се обърна. Само вдигна лявата си ръка, сви пръстите под прав ъгъл, скри палеца под тях, и с леко странично движение рязко насочи това своеобразно острие към лявата страна на врата си.
            От ъглова маса скочиха четирима елитни командоси, професионално сграбчиха посетителя, извлякоха го навън, като през това време го налагаха по главата. Проснаха го на кея, известно време го ритаха, а после го хвърлиха във вълнолома. (На другия ден вестниците писаха, че се е напил и се е удавил.)

 

            Дори тази случка кървава случка по негов вкус не можа да разсее зловещия Чесняков и да го извади от мрачното му, тъмно пиянско униние.

 

 

 

            Той беше човек на  властта в Москва във всяка една секунда, в която пафкаше скъпата си кубинска пура. Започна да говори на празното пространство пред себе си:

 

-        Дойдоха хора, желаещи да наложат единен ред. Железни, стоманени. А аз съм създаден и произведен точно от тези хора – тези, които сега държат руля на Кремъл, и корабът е в ръцете на нов, велик Адмирал. Бяхте се обвързали с обречените и отречените, с предателите на майка Русия, с либералите! На ви сега, говеда! Ех, славно поживяхте  десетина години при трола Елцин, да! Крадохте, грабихте, продадохте родината ни на американците! Но сега идва вашият край! Всички ви ще унищожа!

 

 

 

            А по ирония, той сам участваше в ръководството на огромна петролна корпорация, цяла империя. Беше сред първите в Русия и вечеряше само с първите. Даже и този хотел отсреща, и той бе поредната перла в короната, ей така, за разнообразие.

 

            Чесняков промърмори сам на себе си:

 

 - Дядо Алексей, ветеран от Севастопол… Ех!

 

После вдигна глава и запя високо, дрезгаво и страшно:

 

Ний тръгнахме малцина снажни –
по десет матроса зад всеки залп.
Безмълвно ни канеха морските нимфи,
но бдеше над нас Светия Андрей!

 

-        Откъм морето иде това! – изрева Чесняков.  - Да, откъм Черното море! Песента на Адмирал Ушаков!

 

            После се обърна към командосите си, повечето от които и те бяха вече пияни, към бармана и сервитьорите, и им заповяда:

 

            - Пейте с мен, момчета! Не бъдете страхливци!

 

            Над прибоя се възвиси нестройният дрезгав, мрачен глас сякаш от пиян моряшки, по-скоро пиратски хор:

 

Срещу нас беше самият Султан,
и от смъртта по-черни неговите арапи,
а искахме бързо през славата да вървим,
и бдеше над нас Светия Андрей!

 

            - Гадните американци са виновни за всичко! – крещеше Чесняков. –  И техният подъл агент, предателят Горбачов! Никога няма да му простя, аз, ветеранът от битката за Кабул! Кой кого да изостави? Голямата сестра – малката? А малката после я намрази? Безумие! Не, Украйна е малката сестра и тя пак ще бъде наша, наша, наша! Крим е вече наш! Слава на героите от Севастопол!

 

            Внезапно мътният поглед на Чесняков се спря върху нас двете с Маша. Изтръпнахме.

 

-        Ох вие, бандеровски курвички! Дето протестирахте в хим-комбината, нали? Знам ви аз вас! Сега ще танцувате! Събличайте се веднага! Голи ви искам!

 

            Командосите на Чесняков ни издърпаха от масата ни, едни насочиха автоматите си към нас, други ни заудряха, разкъсаха дрехите ни, съблякоха ни чисто голи и ни заставиха да играем арабски кючек пред масата на Чесняков. Спомних си как ме опипваше навремето руският началник през нощта в газ-станцията на границата. Сега унижението беше в пъти по-тежко и психологическата ми травма се утрои. Гавриха се с нас, смееха се просташки, а пиянският хор продължаваше да се дере дивашки:

 

 

 

И станахме повече, от морето извирахме –
безстрашни души, калени сред кръв,
и се хвърляха залпове, и над бездни възкръсвахме,
и от мачтата вяра въздаваше Светия Андрей!

 

            Чесняков щракна с пръсти, донесоха нова бутилка. Сграбчи я и напълни тумбестата чаша догоре с коняк.

 

-        До дъно, полковник! - нареди сам на себе си.

 

После пресуши още една. И после – още една.

 


Обърна се към охраната си и поиска автомат.

 


- За почест! – изкрещя неистово. – Залп за полковник Чесняков! Този, който беше верен и ще остане верен на майка Русия! За офицера на честта Павел Чесняков! За това, че ако се наложи, ще умре с вдигната глава, разбран и опростен! За полковник Чесняков, който дочу гласа на Адмирала! Гласа на истинския Президент! За Президента, салют!

 

            Изпразни целия пълнител на автомата „Калашников“ в тавана. Отгоре се посипаха отломъци от сребърни секстанти.

 

            После се обърна към нас:

 

-        А сега се махайте оттук, украински пачаври! И гледайте да потънете вдън земя! Ще ми протестирате вие! Ще ни наричате окупатори, нас, стопаните на Крим! Гледайте да се скриете на Луната, понеже в цяла Украйна ще ви издиря! Навсякъде са моите верни агенти! Проверил съм целите ви биографии. И теб, Маша, ще те намеря при брат ти в Киев, и теб, Таня, ще те домъкна да правиш кефа на момчетата ми! Ей от онова твойто село край Лвов, дето са майка ти и баща ти, и сестра ти с мъжа й, ей и оттам ще те домъкна за ротна играчка, мръсен бандеровски парцал! Марш оттук, украинска тиньо! И двете бандеровски курвета, вън!

 

 

 

            Командосите ни изхвърлиха голи на улицата. Бяхме уплашени до смърт, беше ни и срам, криехме се по тъмните ъгли, встрани от светлината на уличните лампи. Приютихме с в тих двор на една къща близо до кея, сред прикритието на тъмни храсти. Плачехме, хлипахме и се държахме една за друга. За нас нямаше място нито в Крим, нито в Украйна, Чесняков ни беше предупредил, знаеше имената и адресите на нашите близки.

 

 

 

            Неочаквано лампата в къщата светна. Вратата се отвори и отпред се показа възрастна двойка с фенер. Осветиха ни. Като видя, че сме голи, мъжът се обърна, а жената ни извика:

 

-        Елате, милички, разбрахме какво е станало, едни комшии са били в клуб „Адмирал“, казаха ни, че Чесняков се издевавал над две млади жени, значи сте вие, елате, влезте, не се бойте.

 

           

 

            Тя ни предостави банята, изкъпахме се, даде ни чисти дрехи.

 

 

 

            После сложиха масата и ни поканиха да се нахраним. Казваха се семейство Савченко. Бяха пенсионери.

 

 

 

-         Какво ще правите сега? - попита ме той.

 

-        Не зная – отвърнах. - Искам да избягам в България.

 

-        Защо в България? - попита ме г-жа Савченко.

 

-        Защото единствената възможност, за която се сещам е, че имам братовчедка в един малък крайморски град в северната част на българското черноморие, мисля, че се казва Шабла.

 

-        Била ли си там? - оживи се г-н Савченко.

 

-        Не. Била съм в България само веднъж, на почивка, но то беше в един курорт, Златни пясъци, на друго място, и беше отдавана.

 

-        Ами тогава как ще издириш братовчедка си? Знаеш ли й фамилията?

 

-        Тя се казва Наталия. Наталия Харченко. Но тя се омъжи за българин, един моряк, и сега сигурно е с друга фамилия. Надявам се да питам хората за украинката Наталия, учителка по пиано е, доколкото знам, а градът е малък, все някой ще я познава. Дано тя ме приюти на първо време. Освен това, България сега е в НАТО и Европейския съюз. Кремъл няма никаква власт над нея, вече не е както преди, слава Богу... Там ще бъда в безопасност, далеч от лапите на Чесняков.

 

 

 

            Моята съквартирантка Маша мълчеше уплашено. Г-н Савченко я погледна тревожно и примирено-критично, като родител, загрижен дали детето му ще се справи в живота, въздъхна, а после пак се обърна към мен:

 

 

 

-        И как смяташ да стигнеш дотам?

 

-        Не знам. С автобус?

 

-        Хм... Границата между Крим и Украйна е затворена. А и новите гранични милиционери, всичките вече руснаци, като видят паспорта ти, може да са инструктирани да докладват на Чесняков. Не разчитайте, че като е бил мъртво пиян, ще забрави нещо. Той е опасно московско куче, много майки е разплакал.

 

-        Ами... Аз какво да правя тогава? - попитах тъжно.

 

-        Мога да ти помогна – отвърна г-н Савченко. - Пенсията ми е малка, докарвам си допълнителен доход като рибар. Имам малка моторна гемия. При спокойно море може да ни закара до северния бряг на България. Имам GPS, ще намерим Шабла. Доколкото съм чувал от колеги, там има фар и край него рибарски кей и пристан, където може да се акостира. Мога да те оставя там и да се върна обратно. При тихо време ще ми отнеме 10 до 15 часа в едната посока. Но... Това ще струва известни пари. За гориво, но не само. Рискът е огромен, ако ни набара руската брегова охрана. Ще ми конфискуват гемията, ще ме глобят, и в затвора даже ще ме вкарат за трафик на хора.... Опасно е, нали разбираш....

 

-        Колко? - трескаво попитах аз, виждайки възможност да избягам към свободата.

 

-        Ами... Към три хиляди долара...

 

 

 

            Замълчах за секунда. Имах спестени в банката две хиляди долара. После смело казах истината:

 

-        Имам само две хиляди. Това е всичко, което имам, Бог ми е свидетел.

 

 

 

            Г-н Савченко въздъхна тихо, замисли се за малко, после кимна с глава и каза:

 

 

 

-        Добре. Какво да те правя. Наше дете си, украинско, подгонено, уплашено, мъчено. Ще ти помогна. Утре ми дай парите. Сега има буря, според прогнозата тя ще свърши до два дена. После предричат поне две денонощия спокойно и тихо море. Това ще ми е достатъчно да стигна дотам, да те оставя и да се върна. Ще тръгнем в първата възможна нощ след бурята.

 

 

 

Маша тревожно мълчеше.

 

 

 

-        Ти ще дойдеш ли с мен? - попитах я. После се сетих, че може би няма пари.

 

-        Г-н Савченко, а може ли  да ни превозите и двете за тези мои две хиляди? - умолително погледнах към домакина.

 

-        Може – кратко отвърна Савченко. - То вярно, че...

 

-        Не е до парите, спестила съм все нещо! - прекъсна ни нервно и поривисто Маша. - Страх ме е! Не искам да попадам в лапите на онези от бреговата охрана! Не искам да ме опиват! Не искам да танцувам гола! Не искам да се гаврят с мене, може и да ме изнасилят!

 

-        Добре, добре, успокой се – погалих я по рамото. - Ами какво ще правиш?

 

-        Ще рискувам с автобус, ще отида при брат си в Киев. Каквото ще да става, трябва да се добера дотам! Не мога да остана тук! Измъкнах се навремето от Казахстан, от наглия и деспотичен Назърбаев, намерих тих пристан в Крим, тук сега пък Путин се домъкна със своите гангстери! Няма спокойствие за обикновения човек! Няма мир, достойнство! И свобода няма никаква! Само диктатори!

 

 

 

 

 

            На другия ден Маша се сбогува с мен и семейство Савченко. Изпратих я до автогарата. Качи се на автобус за Киев. Разплакана я гледах как намери мястото си всред другите пътници, седна до прозореца и ми се усмихна. Мислех си каква ли ще е нейната участ, ще успее ли? И за нея, и за мен ми стана страшно, сърцето ми се сви. Автобусът потегли бавно. Тя не издържа и също се разплака. Взе да ми изпраща въздушни целувки и да ми маха зад стъклото.

 

 

 

-        Сбогом! - се четеше по устните й.

 

-        До скоро, Маша! - крещях от рампата на севастополската автогара.

 

 

 

            Отидох в банката, изтеглих влога си и вечерта връчих парите на г-н Савченко.

 

-        Утре вечер тръгваме – каза той и ми върна банкнота от петдесет долара. - Купи си всичко необходимо за път – храна, главно консерви и сухари, вземи достатъчно вода, поне една топла дреха, батерии, лекарства, цигари, и една кофа. Моята е много мръсна.

 

 

 

            В  деня преди отплаването отидох на пазара, купих всичко необходимо, дори кофата, която Савченко ми беше поръчал, макар, че не ми беше ясно за какво му е. Но никъде нямаше цигари – имаше дефицит откакто руснаците окупираха полуострова. Отидох при един черноборсаджия, който винаги имаше тайни запаси и в последните седмици намирах рядката стока само при него, макар и на двойна цена.

 

            Подаде ми стек цигари, мълчалив, съсредоточен. Извадих сумата. Той обаче поклати глава и отказа да вземе банкнотите.

 

-        Днес твоите пари не вървят при мен – внимателно рече той. - прибери ги, ще ти потрябват. И не помисляй за път назад – да знаеш, че засега няма такъв. Твоята Маша са я арестували на границата. Не се знае какво ще стане с нея. Затова – изчезвай оттук възможно най-бързо.

 

 

 

            Прободе ме болка. Горката Маша. Мъката напълни очите ми със сълзи. После изведнъж осъзнах нещо друго и душата ми се сви от страх.

 

-        Но как...Та ти откъде знаеш такива неща? - попитах уплашено.

 

-        Ние, контрабандистите, знаем всичко – мрачно отвърна той. - Хайде, бързо, изчезвай вече оттук! И Бог да те пази!

 

 

 

            В началото на нощта се качихме на гемията на Савченко и тихо отплавахме от рибарския кей. Когато започнахме да излизаме от залива, видяхме мощни светлини в морето – Савченко ми обясни, че това са руски ракетоносци, торпедоносци, ескадрени миноносци, крайцери, фрегати, канонерки, а имало и подводници. В небето кръжеха хеликоптери, чуваше се и вой на самолетни двигатели.

 

-        И самолетоносач са докарали, проклетниците – кълнеше Савченко. - Ето, изтребителите им все излитат, други кацат. Хей, не оставиха нашата Украйна на мира! Вземаха ни Крим, пусти да останат!

 

           

 

            Вече се отдалечавахме от светлините и аз с надежда се молех да се измъкнем, когато от нищото, от тъмата към нас проблесна силен прожектор и от някакъв мегафон се дочу груб мъжки глас:

 

 

 

-        Спрете! Брегова охрана!

 

-        Мамка му! - изпсува Савченко. - Бързо, след мен.

 

 

 

            Савченко ме скри в едно буре и нахвърля отгоре ми стари рибарски мрежи, въжета и някакви омаслени парцали, миришещи на нафта. Бурето беше в тъмния край на палубата, в един ъгъл, а през една малка пролука между дъските можех да надзъртам внимателно.

 

 

 

            Катерът на руснаците се опря борд до борд с този на нашата гемия, прехвърлиха се канджи и въжета. Четирима снажни и мускулести мъжаги чевръсто прескочиха и се озоваха при Савченко, на малката рибарска палуба. Единият се опря на бурето. Усетих дим от запалена цигара.

 

 

 

-        Къде така по това време, бай Савченко? - хитро попита командирът на катера.

 

-        А, имам хвърлени мрежи за калкан, отивам да видя какво се е хванало.

 

-        Брей! Посред нощ?

 

-        Ами нали знаете нашия занаят, то сега времето е вече по-топло.

 

-        По-топло е то, ама не ни баламосвай. Сега е едва краят на март, какъв калкан, дявол да го вземе?

 

-        Е, ами, обърках се, че вече съм стар и говоря глупости. За кая излизам.

 

-        И за каята даже е рано.

 

-        Абе не е рано то. Намира се. Ей преди три дена, преди бурята де, Ковалчук две мрежи извади и....

 

-        Стига, стига! - остро го прекъсна комендантът от бреговата охрана. - Стига глупости! Знаем, че за рапани не излизаш, сега само рапанджии има, и то през деня, по светло. Не си тръгнал за риба ти, ами ми намирисва на контрабанда на цигари! Затова – дай нещо да се почерпим!

 

 

 

            Савченко въздъхна, извади банкнота от сто долара и я подаде на морския комендант. Онзи се намръщи и сърдито изригна срещу стария човек:

 

 

 

-        Абе ти подиграваш ли се с нас? Искаш ли да спиш тая нощ в ареста? Я се стегни!

 

 

 

            Савченко въздъхна още по-дълбоко, извади още една банкнота от сто долара, подаде я и рече:

 

-        Момчета, нямам повече, това е.

 

-        Добре – комендантът сърдито прибра парите. -  Сега ще те пусна, но да не ти става навик да си толкова стиснат.  Малко са, сам го знаеш, и другия път няма да минеш така, от мен го запомни! Но ако си плащаш редовно и както трябва, няма да имаш проблеми с нас. Хайде да се махаме оттук!

 

 

 

            Капитанът прескочи обратно в катера, следван от матросите си. Форсираха двигателя, и бързо изчезнаха в тъмнината, а гемията се полюшкваше от вълните, предизвикани от бързоходния катер.

 

 

 

            Въздъхнах дълбоко и облекчено. Дочух как Савченко ми шепне тихо:

 

 

 

-        Я стой още малко в бурето, докато не се измъкнем в неутрални води, че знаеш ли кой още може да довтаса! Бандити!

 

 

 

            След около половин час той благоволи да ме измъкне от бурето. Ужасно ми се ходеше по малка нужда и попитах къде е тоалетната. Савченко се ухили и ми подаде кофата, закупена от мен.

 

-        Ето това е твоята тоалетна. Ти ще си я ползваш в единия край, там, зад каците, на спокойствие, нищо не се вижда. Аз си имам друга кофа, но тя е много мръсна, срам ме беше, та затова ти казах да си купиш отделна, твоя, чиста като за начало.

 

 

 

Засмяхме се, за първи път от три дни насам.

 

 

 

            Морето беше гладко и спокойно, по небето имаше някой и друг облак, но беше по-скоро ясно и се виждаше луната, напълнила се наполовина, и много звезди.

 

            Моторът на гемията боботеше равномерно и тихо. Заспах в кубрика, Савченко ми даде одеяла, а сам той стоеше на руля, пушеше цигара след цигара и си наливаше кафе от огромен термос, като отвреме-навреме си добавяше и по малко ром.

 

           

 

            Призори Савченко ме събуди, като ме бутна полека по рамото.

 

-        Стани да видиш нещо красиво!

 

           

 

           Събудих се веднага, първоначално не ми беше ясно къде се намирам, уплаших се, опитах се да викам.

 

-        Спокойно, спокойно, момиче! Сред свои си! Няма вече страшно!

 

 

 

            Осъзнах се, успокоих се, и погледнах натам, накъдето сочеше мазолестата ръка на Савченко.

 

 

 

            Видях няколко големи делфина, които изскачаха и се гмуркаха съвсем близо до гемията, издавайки своя характерен звук. Стана ми весело и приятно.

 

 

 

-        Ето, намерихме си морски приятелчета, видя ли? - усмихнато ми каза Савченко.

 

 

 

            След още час акостирахме на рибарския кей зад фара на град Шабла, в България.

 

            Слънцето се показваше на изток над морето.

 

            Савченко ми помогна да сляза, стовари на кея багажа ми.

 

 

 

-        Дано намериш дом и приют тук! - каза той – Късмет!

 

 

 

            Тръгна към гемията, понечи да се качи, после се обърна, въздъхна дълбоко, и се върна при мен. Бръкна в някакъв таен вътрешен джоб и ми подаде хиляда и петстотин долара:

 

-        Сърце не ми дава да те оставя сама, в чужда страна, без пукнат грош. Не можеш да започнеш нов живот съвсем без никакви пари.

 

-        Но нали... Аз... - започнах развълнувано и объркано.

 

-        Знам, знам, този път ще карам без печалба – усмихна се Савченко. - Това което ми остана, ще стигне, за да се покрие горе-долу разходът за гориво. Бъди щастлива!

 

 

 

            И той бързо се прехвърли в гемията си, запали двигателя, и потегли обратно.

 

 

 

            После нещата се развиха добре за мен. Открих братовчедка си, тя и мъжът й ми дадоха подслон, помогнаха ми да си намеря работа като химик-лаборант в местния завод за кабели. Хората в градчето са добри и отзивчиви. Наех самостоятелна малка, стара къщичка близо до брега на морето. Смокини и нарове са изпълнили двора. Лозниците са се свели над тях, зърната на гроздето от сорта нохан се пълнят със сладък сок, лястовиците се събират по жиците, морето блещука и хвърля малки искрици, по полето жънат слънчогледа, а рибарските лодки тихо напускат заливчето призори, за да се върнат пълни по залез. Малките безукорно чисти стаички са обзаведени със стари мебели, покрити с дантели. Мирише на чубрица, девесил, джоджен, мента, маточина, мащерка, лавандула, липа, на село, на прост уют, на кротка забрава под звездите. Животът продължи някак си.

 

 

 

            Това е моята история.

 

 

 

            И в края на всеки мой ден отново идвам тук, край Черно море. Розовеещото залезно небе с мъка прикрива белезите от настъпващата синкава сивота. Но по него са изваяни чудни висулки, дело на нежна русалка, ненадейно сдобила се с творящи криле. И грамадите на божието сътворение – платно на безмълвната участ – са достойни и тази вечер за последния полет на морския орел.

 

            И тук понякога, както в Севастопол, прибоят реве като подло ранен исполин, възправящ се срещу сганта неверници, за да въздаде отмъщение. Отмъщение към кого? Аз не искам отмъщение. Искам само спокойствие и свобода. Намерих ги от тази страна на Черно море. Не искам да повярвам, че страдах толкова много само защото исках свобода. Но такива са тираните. Такава е закваската им.

 

            У мен все още има надежда, че моят Крим ще възкръсне от диктата, ще се освободи от оковите на чуждото бреме и потисничество, ще заживее нов живот без Чесняковци и Путиновци. Мечтая си как ще се върна един ден там, ще прегърна майка си, баща си, сестра си, с които дори не успях да се сбогувам.

 

            А дотогава все ще отправям поглед през Черно море, над тъмната вода, и сърцето ми ще се свива от мъка по изгубената родина, ще искам да забравя страданието, раните и униженията. Ще искам не опустошение, а нова пролет, не отрова, а жива вода. Няма да спра да се надявам, дори тогава, когато всяка вечер през горчиви сълзи шептя на изток, през морето:

 

            - Сбогом, мой Крим!

 

Salma Jilani (Pakistan/New Zealand) Salma Jilani is originally from Karachi, Pakistan where she worked as a lecturer for eight years in Govt Commerce College Karachi. In 2001, she moved to New Zealand with her family and completed M. Business from Auckland University. She has been teaching in different international tertiary institutes on and off basis. Her short stories have been published in renowned literary magazines in Pakistan and abroad. She writes stories for children as well. Salma Jilani also translated several contemporary poets from all over the world into Urdu and vice versa. “Beyrang Pewand”, her k recently publishedboo, consists of seventeen short stories and few very short stories.